Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Итън! — скастри ме Мери. — Представи си, че някой те чуе.

— А, бе, и аз си мислех, че няма да се радва на популярност.

— Отвратителен си — каза Мери, с което бях напълно съгласен: повече от отвратителен съм. Адски любопитно ми беше обаче как щеше да реагира господин Бейкър, ако някой започнеше да обсъжда косата му.

Семейното ни ручейче се вля в други потоци, подмина официални поздравления и се превърна в река, която се изля в епископалната черква „Свети Томас“ — средно висок храм, може би малко над средното ниво.

Когато му дойде времето да открия пред сина ми тайнствата на живота, които несъмнено вече са му известни, задължително ще трябва да му поговоря и за косите. Така, въоръжен с кроткото ми напътствие за косите, ще може да стигне навсякъде, където го отведе похотливото му сърчице. Но съм длъжен да го предупредя. Ритай ги, удряй ги, бори ги, блъскай ги, но никога — в никакъв случай — не закачай косите им. Научи ли това — ще е цар.

Семейство Бейкър се изкачиха по стъпалата току пред нас и си разменихме благоприлични поздравления.

— Надявам се, че ще се отбиете на чай.

— Обезателно. И честит ви Великден.

— Ама нима това е Алън? Колко е пораснал. И Мери-Елън. Ох, загубих им дирите вече — толкова бързо се източват.

Има нещо много мило в черквата, в която си израснал. Няма свещено ъгълче, нито свещен аромат в „Св. Томас“, които да не познавам. Ето, в този тук купел са ме кръстили, пред онзи парапет взех първо причастие, един Бог знае колко години са прекарали на онези пейки хората от рода Холи — и това не го казвам метафорично. Цялата тази святост трябва да е оставила дълбок белег у мен, понеже си спомням всяко светотатство — а те не са никак малко. Надали бих пропуснал и днес дори едно от всичките места, където съм издълбал с гвоздей инициалите си. Когато с Дани Тейлър избодохме с карфица буквите на една изключително мръсна дума в „Общия молитвеник“ 28 28 На англ. Book of Common Prayer (1549), символ на обособяването на англиканската църква. — Б.пр. , господин Уийлър ни излови и ни наказаха, ама после трябваше да прегледат един по един всички молитвеници и сборници с химни, да не би и те да са пострадали.

Веднъж в нишата със столовете под аналоя се случи нещо ужасно. Бяха ми облекли дантелата, носех кръста и пеех солидно сопрано. В тоя ден литургията се водеше от епископа — симпатичен старец, с голо теме като глава варен кромид, но излъчващ в очите ми сияние на святост. Та, шашардисан от вдъхновение, когато накрая оставих разпятието в гнездото му, забравих да му поставя месинговото мандало, за да не пада. По време на втората проповед забелязах с ужас как тежкото пиринчено разпятие се залюля и се стовари върху святата лиса глава. Епископът се строполи като ударена с брадва крава, заради което ми отнеха дантелата и я дадоха на едно друго момче, което никак го нямаше в пеенето, че и на всичко отгоре се казваше Скънкфут 29 29 Skunkfoot (англ.) — букв. „крак на скункс“, смята се за талисман. — Б.пр. Хил. Днес е антрополог някъде на Запад. Нещастният случай ми доказа някак си, че само намерения — били те добри или лоши — не са достатъчни. При нещастията нещата се поемат от някакъв късмет ли, съдба ли, или нещо подобно.

Седяхме от началото на службата до края й и чухме съобщението, че Христос наистина е воскресъл. И както винаги, по гърба ми полазиха тръпки. Най-чистосърдечно взех нафората. Алън и Мери-Елън още не бяха приели първо причастие, затова им доскуча и утихнаха едва след като изпитаха стоманения взор. Станат ли очите на Мери враждебни, и на подрастващите бронята пробиват.

После, окъпани от слънцето, се здрависвахме и поздравявахме, и пак се здрависвахме и честитяхме празника на съседите си. Всички, с които говорихме на влизане, ги поздравихме повторно на излизане — продължение на литанията под формата на благоприличие възпитание, една смирена молитва, копнееща да я забележат и уважат.

— Добро утро. Как е настроението в този прекрасен ден?

— Прекрасно, благодаря. Как е майка ти?

— Старее… Трупа годините… Болежките и мъките на старостта. Ще й кажа, че си питала за нея.

Думите са безсмислени, освен като израз на чувство. Действа ли някой в резултат на мисълта, или пък чувството стимулира към действие, а понякога мисълта го прилага? Начело на малкия ни парад под слънцето вървеше господин Бейкър, като внимаваше да не стъпва по фугите; майка му, починала още преди двайсет години, можеше поне да разчита, че гръбнакът й няма да се пречупи. Ситнещата редом с него госпожа Бейкър, Амилия — дребна, с бляскавите очички на птиче, но птиче, което се храни със семена — влагаше цялото си старание пърхащите й крачета да вървят в крак с неравномерния му ход.