Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Ние с Дани бяхме приятели, понеже момчетата без приятели не виреят. После обаче го приеха във Военноморската академия. Срещнах го веднъж в униформа и това ми остана за доста години. Ню Бейтаун и тогава беше, и сега си остава затворена, тясно свързана общност. Всички знаеха, че Дани са го изключили, но никой не говореше на тази тема. Родът Тейлър постепенно измря — ами, същото, каквото се случи и с рода Холи: останал съм само аз и, разбира се, синът ми Алън. Дани се завърна чак след като всичките му роднини умряха, при това вече се беше пропил. В началото се помъчих да му помогна, но той ме отблъсна. Нямал нужда от никого. Въпреки всичко си останахме близки — много близки.

Прекарах през ум всичко, което си спомнях, до самото утро, в което му дадох долар, за да намери своето местно забвение.

Структурата на промяната ми усещаше: външен натиск, желанието на Мери, мераците на Алън, гневът на Елън, помощта на господин Бейкър. И едва след като ходът е обявен и готов, мисълта тръгва да слага покрив върху сградата и да намери думи, с които да го обясни и оправдае. Ами ако смиреното ми и безкрайно положение на продавач в бакалница се окаже не някаква благодетел, а чист морален мързел? Без смелост всякакъв успех е немислим. Току-виж съм се оказал чисто и просто плах, боящ се от последствията — с една дума, мързелив. Успешният бизнес в града ни не изисква нито сложност, нито непрозрачност, нито пък е кой знае колко успешен, тъй като упражняващите го са заложили изкуствени ограничения на своята дейност. И понеже закононарушенията им са дребни, и успехът им е дребен. Ако някой ден някой се заеме да изследва надълбоко градската управа и бизнес комплекса на Ню Бейтаун, ще установи, че са се нарушавали стотици правни и хиляди етични правила, но всичко това е представлявало незначителни нарушения — дребна кражба. Отменили част от десетте божи заповеди и запазили останалите. И щом някой от преуспелите местни хора се сдобие с толкова, колкото му трябва или му се иска, заживява пак праведно със същата лекота, с която сменя ризата си, и доколкото всички могат да се убедят, от прегрешенията му не следват никакви отрицателни последици, стига, естествено, да не са го изловили. Дали някой от тях някога се е замислял на тая тема? Нямам представа. Но щом човек може да си опрости собствените дребни закононарушения, защо да не си прости и за някое бързо, сурово и смело деяние? Има ли разлика между убийството посредством бавен, неотслабващ натиск и бързото, снизходително наръгване с нож? Не чувствам вина за убитите от мен немци. Предполагам, че за известно време просто отмених всички правила, не само някои. И какво пречи след постигането на целта всички да бъдат възстановени? А няма никакво съмнение, че и бизнесът си е един вид война. Какво пречи в такъв случай да се превърне във всеобща война в името на мира? Господин Бейкър и приятелите му не са застреляли баща ми, но са му давали съвети, а когато изграденото от него се срутило, те го наследили. Това не е ли своего рода убийство? Има ли сред големите състояния, от които толкова се възхищаваме, някое, което да не е натрупано с безпощадност. Аз поне за нито едно не се сещам.

И ако само временно отстраня правилата, знам, че ще ми останат белези, но нима те ще са по-страшни от белезите на неуспеха, които нося в момента? Да живееш, нали поначало значи да имаш белези.

Цялото това питане и разпитване представляваше ветропоказател, кацнал върху сградата от неспокойствие и недоволство. Но веднъж отворех ли вратата й, щях ли да успея пак някой ден да я затворя? Не знаех. Единственият начин да разбера бе да я отворя… Дали господин Бейкър е знаел? Дали изобщо се е замислял за това господин Бейкър?… Старият капитан бе убеден, че Бейкърови са запалили „Бел Адеър“ заради застраховката. Възможно ли е именно това и нещастието на баща ми да са причината, поради която господин Бейкър желае да ми помогне? Това ли са белезите, които той носи?

Случващото се можеше да се опише като огромен кораб, които прави завой с помощта на много буксирни катери, които го лашкат, бутат и дърпат в необходимата посока. Щом приливът и катерите го обърнат, трябва да поеме по нов курс и да включи двигателите. А на мостика, където е центърът за планиране, трябва да си зададат въпроса: Добре, вече знам накъде искам да поема. Как се стига дотам, къде има коварни подводни скали и какво ще е времето?

Един фатален риф, за който знаех, са приказките. Куп народ предава себе си, преди да го е предал друг, заради някакъв мъчителен копнеж за слава, пък било то и славата на наказанието. Само Андерсеновият кладенец може да ти е довереник — Андерсеновият кладенец.