Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Не мога — рече. — И това става понякога.

— Да не си видяла нещо, което не щеш да ни кажеш? — попита Мери със затаен дух.

— Защо смяташ, че няма да ви кажа? Като малка видях веднъж змия да си сменя кожата — гърмяща змия от Скалистите планини. Гледах цялото действие от край до край. Та сега, докато гледах картите, те изчезнаха и изведнъж ми се яви събличащата кожата си змия — наполовина прашна и охлузена, наполовина гладка и нова. И аз не знам как да го тълкувам.

— Изглежда, си изпаднала в транс — казах. — Друг път случвало ли ти се е?

— Три пъти.

— Предишните два пъти намери ли някакъв смисъл?

— Лично аз — не.

— И все змията ли?

— О, не! И други неща, но все такива, откачени.

Мери се намеси с ентусиазъм:

— Да не би пък да символизира предстоящата промяна в късмета на Итън.

— Той гърмяща змия ли е?

— О! Разбирам какво имаш предвид.

— Кара ме да потръпвам от гнус — каза Марджи. — Като малка донякъде обичах змиите, но като пораснах ги намразих. Подлудяват ме. Май трябва да си вървя.

— Итън ще те изпрати до вас.

— Няма смисъл да се разкарва.

— За мен ще е удоволствие.

Марджи се усмихна на Мери:

— Не го изпускай от дома — каза. — Нямаш си представа колко трудно се живее без мъж.

— Глупости — отвърна Мери. — Само да свиеш пръст и ще си намериш съпруг.

— Това и направих навремето. Няма полза. Щом идват толкова лесно, значи не си заслужават труда. Дръж го у дома, да не ти го отнеме някоя. — Докато говореше, успя да си облече палтото — бързодействаща мадама. — Вечерята беше прекрасна. Надявам се пак да ме поканите. Съжалявам за гледането, Итън.

— Утре нали ще се видим в черквата?

— Не. Тази вечер ще се кача до Монток.

— В тоя студ и влага?

— Обожавам морските сутрини, докато съм високо там. Лека нощ. — Не успях дори да й отворя вратата. Изхвърча навън, сякаш нещо я гонеше по петите.

— Не знаех, че се кани да се качва в планината тази вечер — рече Мери.

А аз нямах сили да й кажа: „И тя не е знаела.“

— Итън… какво мислиш за гледането тази вечер?

— Че какво предсказа тя?

— Не забравяй: спомена, че ще ни дойдат пари. Но с какво впечатление остана? Според мен се появи нещо, което тя не пожела да ни каже. И то я уплаши.

— Сигурно й се е привидяла змията и е заседнала в съзнанието й.

— Това според теб дали… означава нещо?

— Кифличке моя, нали ти си специалистката по гледането. Аз откъде да знам.

— Както и да е. Радвам се, че не я мразиш. Имах чувството, че преди не беше така.

— Аз съм коварна личност — рекох. — Умея да крия мислите си.

— Ъ-ъ! Не и от мен. Ще останат и за втората прожекция.

— Повтори пак?

— Децата. Винаги гледат и втория филм. А ти страхотно се справи с въпроса за чиниите.

— И съм хитър при това — казах. — А в най-близко време ще проявя и помисли по отношение на твоята чест.

От личен опит съм свикнал да отлагам решенията за бъдещ размисъл. И когато някой ден отделя малко време, за да се занимая с проблема, установявам, че той вече е приключил, разрешил се е и присъдата е изпълнена. Сигурно и с всички други хора е така, но нямам начин да знам. Сякаш някакво безлично жури заседава в тъмните безлюдни пещери на ума и взема решението си. Винаги съм си представял тази тайна и безсънна област вътре в мен като черна, дълбока, неподвижна вода — място за хвърляне на хайвера, от която до повърхността рядко се добира някоя форма. Но може и да е някаква огромна библиотека, в която е описано всичко, случило се на живата материя от първоначалния миг на появата на живота.

Според мен някои хора — поетите например — имат по-близък достъп до това място в сравнение с останалите. Навремето, когато разнасях вестници, а си нямах будилник, си бях изработил начин да изпращам сигнал и да получавам отговор. Докато лежах в леглото нощем, представях си, че съм застанал на ръба на черната вода.

И си представях, че в ръката си държа бял кръгъл камък. Изписвах с много черни букви върху му „4 часа“, после го пусках и наблюдавах как потъва, как се преобръща, докато накрая изчезва. При мен номерът се получаваше. Събуждах се на секундата в четири. Впоследствие се научих да го ползвам да ме буди в четири без десет или в четири и петнадесет. Никога не ми изневери.

Но от време на време на повърхността избива нещо необикновено, отвратително, сякаш от дълбините изскача морски змей или някакво друго морско чудовище.

Няма и година, откакто братът на Мери Денис почина у дома — умря в страхотни мъки от инфекция на щитовидната жлеза, която помпаше по цялото му тяло соковете на страха, и това го докарваше до буйство, ужас и свирепост. Кроткото му конско ирландско лице стана зловещо. Помагах да го удържаме, да го успокояваме и утешаваме, докато му се привиждаше смъртта, и това трая цяла седмица, след което белите му дробове започнаха да се пълнят. Не исках Мери да стане свидетел на смъртта му. Никога през живота си не бе виждала смъртта, а имаше опасност случаят да заличи спомените й за добрия човек, нейния брат. Та докато седях в очакване до леглото му, от черната ми вода изплува едно чудовище. Мразех го. Исках да го убия, да му прегриза гърлото. Мускулите на челюстите ми се стегнаха и май се озъбих като вълк, готов да се хвърли върху плячката.