Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Понякога ми се ще да проумея естеството на нощните мисли. Толкова близки са до сънищата. В някои случаи успявам да ги насоча, друг път се изоглавят и се втурват към мен, сякаш са мощни, неукротени коне.

Дани Тейлър се намъкна. Нямах намерение и за него да мисля и да страдам, но той взе, че се появи. Наложи се да приложа един трик, който навремето научих от някакъв стар, печен старшина, и знам, че действа. По време на войната изкарах един ден, една нощ и после още един ден като едно цяло, чиито части представляваха, общо взето, всичките гадни ужасии, които могат да се случат в тоя гнусен занаят. Изглежда, докато траеше, не осъзнах агонията, тъй като бях зает и неописуемо каталясал, но през следващите години това цяло, състоящо се от един ден, една нощ и после още един ден, навестяваше многократно нощните ми мисли, докато накрая се превърна в оная лудост, на която й викат бойно изтощение, а навремето се е наричала фронтовашко психическо разстройство. Какво ли не пробвах, за да й преча, но тя все се добираше до мен. Дебнеше ме по цял ден, за да ми скочи в мрака. Веднъж, разнежен от уискито, го споделих с ротния ни старшина — стар професионален боец, участвал във войни, които отдавна сме забравили. Ако речеше да си закачи всички лентички на получените ордени, нямаше да му остане място за копчетата — Майк Пуласки, поляк от Чикаго, но не родственик на героя 22 22 Kazimierz (Casimir) Pulaski (1747–1779) — полски кавалерийски офицер, обучавал американската кавалерия по време на Американската революция. — Б.пр. . Имах късмет, че и той доста се беше понаквасил, иначе можеше да млъкне заради отдавна насаденото му убеждение, че с офицер не се общува.

Майк ме изслуша, без да отлепва поглед от една точка на междувеждието ми.

— Да — рече накрая. — Знам го това. Проблемът е, че човек се мъчи да го прогони от главата си. Не става така тая работа. По-скоро трябва да го посрещнеш с нещо като „добре дошло“.

— Не те разбирам, Майк.

— Приемаш, че е нещо, което е траяло дълго — започваш от самото начало и си спомняш всичко, което можеш, до самия му край. Много скоро ще му писне, разни парчета ще се изгубят и докато се усетиш — то напълно изчезнало.

Опитах се и ми подейства. Не знам дали психиатрите го знаят тоя номер, а би трябвало.

Та когато през онази нощ ми се яви Дани Тейлър, излязох му с трика на старшина Майк.

Като малки, на еднаква възраст, еднакъв ръст и еднакво тегло, ходехме да се мерим на големия кантар в склада за зърна и фураж на главната улица. Ако тая седмица се окажех с 200 грама по-тежък, до следващата Дани ме настигаше. Ходехме заедно на риба, на лов и на плуване, дори излизахме с едни и същи момичета. Подобно на повечето стари семейства в Ню Бейтаун и това на Дани бе доста заможно. Къщата им е онази бялата на „Порлок Стрийт“, с канелюри по колоните. Навремето семейство Тейлър притежаваше и извънградска къща на около пет километра от града.

Навсякъде около нас има плавни хълмове, покрити с дървета, малко бяла мура, а други — с второ поколение древни дъбове, хикори 23 23 Hickory (англ.) — северноамериканско дърво с твърда дървесина (Caria). — Б.пр. и тук-таме кедри. Много преди да се родя, дъбовете били тъй чудовищно големи, че местните майстори издялвали корабните килове, ребра и талпи досами корабостроителниците, докато накрая всичко било изсечено. И насред този вълнист пейзаж фамилията Тейлър навремето вдигнала „Тейлър Медоу“ — къща по средата на просторна ливада — единственото равно място в радиус от доста километри. Ако се съди по това, че е равна като маса и е заобиколена с ниски хълмове, някога трябва да е била дъно на езеро. Преди шейсетина години къщата им изгоряла и никой не се захванал да строи нова. Като деца с Дани ходехме дотам с колелетата си. Играехме в иззиданото от камък мазе, а с тухли от старите основи си построихме и ловна хижа. Някога имението трябва да е имало възхитителен парк. Виждахме стройни редици от дървета, а сред завърналата се гора се мяркаха, загатнати, бивши живи плетове и синори. Тук-таме се срещаше остатък от каменен парапет, а веднъж открихме дори бюст на бог Пан върху заострен постамент. Беше паднал по лице и рогата и брадата му бяха заровени под песъчливата глина. Вдигнахме го, почистихме го и известно време му отдавахме почит, но накрая паднахме жертва на алчността и момичетата. Закарахме го с количка до Флъдхамптън и го продадохме за пет долара на един вехтошар. А сигурно е бил художествено произведение, при това много старо.