Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Провикнах се към Стария капитан:

— Да задам ли курса, сър? Добър курс ли е той? Ще ме отведе ли до там?

И за пръв път той отказа да ме командва.

— Ще трябва сам да го изчислиш. Онова, което е добро за един, е лошо за друг, но това се разбира чак накрая.

Старото копеле можеше да ми помогне тогава, но то вероятно нямаше да е от значение. Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение.

Когато се събудих, старата сънливка Мери бе вече станала и работеше върху кафето и бекона. Оттук ги помирисвах. А и надали можеше да се желае по-добър ден от днешния за възкресение — ден в зелено, синьо и жълто. От прозореца на спалнята забелязах, че всичко възкръсва — и тревата, и дърветата. Съвсем подходящ сезон бяха подбрали за случая. Облякох си подарения ми за Коледа халат и чехлите за рождения ми ден. Намерих в банята малко от оная гадост за коса, която Алън използва, и се наклепах, та след като се сресах с гребен и четка, усещах скалпа си прилепнал като шапка за плуване.

Великденската закуска е оргия от яйца и палачинки с къдрещ се около всичко останало бекон. Прокраднах се зад Мери, потупах я по покритото с коприна дупе и казах: „Кирие, елейсон!“ 24 24 Господи, помилуй (гр.). — Б.пр.

— Ох! — рече. — Не те усетих, че влизаш. — Огледа индийския десен на халата ми. — Много си хубав — каза. — Защо не го носиш по-често?

— Нямам време. Нямал съм време.

— Много хубаво ти стои — каза.

— Как иначе? Нали ти ми го избра. Нима децата още не са се пробудили от тези прекрасни миризми?

— Ами. Отдавна са будни. Вече са отзад, крият великденските яйца. Какво ли ни е замислил господин Бейкър?

Бързата смяна на темата винаги ме стряска.

— Господин Бейкър, господин Бейкър… О! Сигурно иска да ми помогне да започна да трупам състояние.

— Ти да не си му казал? За картите, имам предвид.

— Разбира се, че не съм, скъпа. Но може сам да се е досетил. — След което минах на сериозен тон. — Ти, сладкишче, нали не се съмняваш, че имам прекрасен нюх за бизнес?

— Какво искаш да кажеш? — Вдигнала бе палачинката, за да я обърне, то тя така си остана.

— Господин Бейкър е на мнение, че трябва да вложа наследството от брат ти.

— Ами, щом господин Бейкър…

— Чакай, чакай. Аз не желая да правиш подобно нещо. Това са твои пари, за твоя сигурност.

— Скъпи, не смяташ ли, че господин Бейкър разбира повече от теб от тези работи?

— Не съм убеден. Знам само, че и баща ми ги разбираше. Затова сега работя за Маруло.

— И все пак смятам, че господин Бейкър…

— Не желаеш ли аз да те ръководя, любов моя?

— Да, разбира се…

— Във всяко едно отношение?

— Пак ли се будалкаш?

— Напротив, сериозен съм — до смърт!

— Сигурна съм, че си. Но не можеш да си позволиш да се съмняваш в господин Бейкър… Ами, че той… той…

— Той е просто господин Бейкър. Ще го изслушаме, след което… държа все пак парите да си останат в банката, както досега.

Алън влетя през задната врата така, сякаш го бяха изстреляли с прашка.

— Маруло — рече. — Господин Маруло е отвън. Иска да те види.

— Това пък какво е? — запита настоятелно Мери.

— Ами, покани го да влезе.

— Поканих го вече. Иска да излезеш навън.

— Какво става, Итън? Не можеш да излезеш по халат. Великден е все пак.

— Алън — рекох, кажи на господин Маруло, че не съм се облякъл. Да дойде по-късно, ако обича. Но ако бърза, може да влезе през предния вход, щом иска да ме види насаме.

Алън се втурна навън.

— Нямам представа за какво съм му. Сигурно са обрали магазина.

Алън се втурна обратно.

— Тръгна да влиза отпред.

— Моля те, скъпи, не му позволявай да ти развали закуската, чуваш ли ме?

Прекосих къщата и отворих предната врата. На верандата стоеше Маруло, изтупан за великденската литургия, а за него най-официално облекло означава черен вълнен костюм и голяма златна верижка за джобния му часовника. В едната си ръка държеше черното си бомбе и се усмихваше нервно, като куче в забранена територия.

— Заповядай.

— Не — каза. — Ще бъда кратък. Чух как онзи ти е предложил комисиона.

— Е, и?

— Разбрах, че си го изритал.

— Кой ти го каза.

— Тайна. — И пак се ухили.

— Добре де, сега какво? Да не искаш да кажеш, че е трябвало да приема?

Направи крачка напред и раздруса ръката ми два пъти нагоре-надолу, най-официално.

— Добър човек си — рече.

— Да предположим, че не ми е предложил достатъчно.

— Ти майтапиш ли се? Добър човек си. Нищо повече. Добър човек си. — Бръкна в издутия джоб на сакото си и извади кесийка. — Това е за теб. — Потупа ме по рамото, после в изблик на притеснение се извърна и хукна да си върви; късите му крака го понесоха с пълна сила, а дебелият му врат пламна над колосаната му бяла яка.