Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Май започвам да разбирам какво иска да каже.

— Нима? — Мери явно бе недоволна.

— Представи си, че гледачката усеща някои неща, които така или иначе са на път да станат. Това ли имаш предвид?

— Това е отделен въпрос. Но картите как могат да го знаят?

— Картите дори не се движат сами, а трябва човек да ги обръща — рекох.

Марджи не ме погледна, но разбрах, че усеща нарастващата неловкост на Мери и се нуждаеше от инструкции.

— Не можем ли да направим нещо като изпитание? — попитах.

— Точно тук стигаме до нещо странно. Тези неща сякаш се противят на изпитанията и изчезват, но това не ни пречи да опитаме. Имаш ли предвид някакво конкретно изпитание?

— Не си се докоснала до рома си. — Двете вдигнаха чаши едновременно, сръбнаха и ги оставиха. Аз допих своята и станах за дамаджанката.

— Итън, не прекаляваш ли?

— Да, сладуранче. — Налях си чашата. — Не можеш ли да обърнеш картите със завързани очи?

— Но нали трябва да ги тълкувам.

— Ами тогава Мери да ги обръща, да речем, или пък аз, а ти ще ги четеш.

— Поначало трябва да съществува допир между четеца и картите, но… защо пък да не опитаме.

Но Мери възрази:

— Смятам, че ако ще правим нещо, следва да го правим, както си му е редът. — Такава ми е тя. Не обича промените — дребните промени, имам предвид. С големите се справя по-добре от всеки друг: пощурява при вида на порязан пръст, но като главорез ще е спокойна и ефикасна. Малко чоглаво ми стана, понеже й бях казал, че с Мери вече сме обсъждали тези неща, а сега сякаш за пръв път ни минаваха през ум.

— Нали говорихме за това сутринта.

— Да, когато дойдох за кафе. И цял ден не ми излиза от ума. Дори нося картите.

Мери е склонна да приема съсредоточеността за гняв, а гнева за насилие, при това изпитва ужас от насилието. Този страх й го вселили някакви чичовци пияници, което е безобразие. Усещах как страхът й нараства.

— Хайде да не си играем с огъня — рекох. — Дай по-добре да поиграем на двайсет и едно.

Марджи усети тактиката, разпозна я, сигурно и тя я бе прилагала.

— Нямам нищо против.

— Моят късмет е изяснен. Ще стана богат. Да спрем дотук.

— Виждаш ли? Нали ти казах, че не вярва. Разкарва те нагоре-надолу, а накрая отказва да играе. Понякога направо ме влудява.

— Наистина ли? Никога не ти е личало. Ти винаги си моята любяща женичка.

Интересно как понякога човек усеща течения и насрещни течения — не винаги, само понякога. Понеже Мери не използва мозъка си за подредено мислене, вероятно затова е по-възприемчива към впечатленията. Напрежението в стаята се засилваше. Мина ми през ум, че приятелството й с Марджи може да пострада — никога вече няма да се чувства отпусната в нейно присъствие.

— Аз всъщност най-сериозно искам да разбера това с картите — рекох. — Пълен невежа съм. Открай време знам, че е специалитет на циганките. Ти циганка ли си? Май никога не съм виждал циганка.

Мери каза:

— Моминското й име е руско, но самата тя е родена в Аляска.

Ето го, значи, обяснението за широките скули.

Марджи рече:

— Имам да ти призная една неприятна тайна, Мери, за това, как сме се озовали в Аляска.

— Била е притежание на руснаците — намесих се. — Купили сме я от тях.

— Да, но знаеш ли, че е била затворнически лагер, като Сибир, само че за още по-тежки престъпления?

— От какъв род?

— Най-тежките. Прабаба ми била заточена в Аляска за магьосничество.

— Какво е правила?

— Причинявала е бури.

— Значи ти идва по естествен път.

— Да създавам бури ли?

— Не, да гледаш на карти — вероятно няма разлика.

— Шегуваш се — каза Мери. — Не може да е вярно.

— Може и да се шегува, Мери, но си е истина. Смятало се е за най-тежкото престъпление, по-лошо и от убийството. И досега притежавам документите й — на руски, разбира се.

— А ти знаеш ли руски?

— Почти съм го забравила.

— Може магьосничеството и днес да е най-тежкото престъпление — рекох.

— Разбра ли какво имах предвид? — прекъсна ме Мери. — Скок насам, скок натам. Никога не знаеш какво всъщност мисли. Снощи… тази сутрин, се надигнал още по тъмно. Излязъл на разходка.

— Аз съм един негодник — заявих. — Отявлен и непоправим нехранимайко.

— Та на мен ми се ще все пак Марджи да хвърли картите — но по нейному си, без твоя намеса. Ако продължим да бъбрим, децата ще се върнат и няма да ни дадат възможност.

— Извинете ме за минутка — рекох. Качих се в спалнята. Мечът лежеше върху леглото, а отворената кутия за шапки си стоеше на пода. Влязох в банята и пуснах сифона. Шуртенето на водата се чува из цялата къща. Намокрих кърпа със студена вода и я притиснах о челото си, най-вече върху очите. Имах чувството, че от напрежение ще изскочат навън. От студената вода ми стана по-добре. Седнах върху тоалетната седалка и сведох лице към влажната кърпа, а когато се стопли, пак я намокрих. На излизане от спалнята грабнах от кутията тамплиерската шапка с перото, нахлупих я и заслизах по стълбите.