Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Гадният ми брат ти е снесъл.

— Хубаво ли става?

— О, да, и то много. Като свърша, ще ти дам да го прочетеш.

— Трогнат съм от оказаната ми чест. И гледам, че си се пременила за случая.

— За тая вехтория ли говориш? Пазя си новата рокля за утре.

— Прекрасна идея. Ще има и момчета.

— Мразя момчетата. Ама наистина ги мразя.

— Знам. Твоят девиз е „враждебност“. И аз не ги обичам кой знае колко. Хайде сега, поотмести се мъничко. Искам да си прочета вестника.

Зае поза на кинозвезда от 20-те години и моментално си отмъсти:

— Ти кога ще станеш богат?

Зор ще види някой мъж с нея някой ден. Инстинктът ми подсказа да я награбя и да я напляскам отзад, но тя всъщност точно това искаше. И съм почти сигурен, че на очите си бе сложила сенки. А самите те излъчваха точно толкова съжаление, колкото и очите на една пантера.

— Другия петък — отвърнах.

— Няма да е зле да побързаш. Писна ми да сме бедни. — И се изпари набързо. При това и подслушва през вратите. И все пак я обичам, което е необичайно, тъй като олицетворява всичко, което мразя у хората — направо я обожавам.

Явно не ми беше писано да чета вестник. Не бях успял и да го разтворя, когато Марджи Йънг-Хънт пристигна. Беше с прическа — фризьорска прическа. Сигурно и Мери знае как се прави, но не и аз.

Сутринта закъсалата за кафе Марджи ми се беше заложила сякаш е мечи капан. Вечерта обаче на прицела й беше Мери. Ако дупето й е подскачало, не съм го видял. Каквото и да имаше под изискания си джемпър, всичко беше скрито-покрито. Беше идеалната гостенка — по женски — учтива, очарователна, пълна с комплименти, съобразителна, скромна. С мен се отнасяше така, сякаш от сутринта бях се състарил поне с четиридесет години. Жените са страхотни същества. И се възхищавам от действията им, макар да не ги разбирам.

Докато Марджи и Мери минаха през цялата гама светски приказки — „Какво си направила с косата си?“… „Много ми харесва така“… „Този цвят е точно за теб. Не го променяй“ — безобидните женски сигнали за възприемане на събеседничката, — аз се сетих за най-женския от всички вицове, които съм чувал през живота си. Срещат се две жени. „Какво си направила с косата си — възкликва първата. — Има вид на перука.“ „Защото наистина е перука.“ „Така ли? Никога нямаше да позная.“

Такива отговори вероятно крият много по-дълбок смисъл, отколкото предполагаме или имаме правото да знаем.

Вечерята също бе поредица от възклицания за превъзходното пиле на фурна и уклончиво съгласие, че горе-долу става за ядене. Елън изучаваше гостенката с нищо неизпускащо око — до най-малкия детайл на прическата и грима й. Едва тогава проумях колко от малки започват да провеждат онези подробни огледи, върху които впоследствие базират своята така наречена интуиция. Елън обаче избягваше да срещне моя поглед. Знаеше, че ме е наранила смъртно, и очакваше да си отмъстя. Чудесно, свирепа ми дъщеричке. Ще ти отмъстя по най-жестокия начин, който можеш да си представиш. Ще забравя.

Вечерята излезе сполучлива — питателна и обилна — така, както се поднася на гости, с куп чинии, които не се ползват ежедневно. Накрая — кафе, каквото обикновено не пием след ядене.

— Не ти ли пречи да спиш?

— Нищо не е в състояние да ми попречи на съня.

— Дори и аз ли?

— Итън!

После мълчаливата, смъртоносна война кой да измие чиниите.

— Нека ти помогна.

— В никакъв случай. Ти си ни гостенка.

— Добре, поне да ги занеса в кухнята.

Очите на Мери издириха децата, а духът й ги нападна „на нож“. Знаеха какво ще последва, но бяха безпомощни.

— Това е работа на децата — каза Мери. — Много обичат да го правят. А и го вършат добре. Направо се гордея с тях.

— Колко мило! Такива деца все по-рядко се срещат.

— Знам. Голям късмет имаме, че искат да помагат.

Усещах как мозъчетата им се щурат като пор, който търси откъде да избяга, как си мислят дали да не направят фасон, дали да не им прилошее, или да вземат да изтърват красивите стари чинии. Коварните им мисли, изглежда, и на Мери не й убягнаха, защото тя заяви:

— И са толкова внимателни! Никога нищо не са ми счупили. И една очукана чаша нямам даже.

— Това си е жива благословия! — възкликна Марджи. — Как ги научи?

— Не съм ги учила. Идва им отръки. Нали знаеш, някои хора са си по природа нескопосни; Алън и Елън обаче са надарени със сръчни ръце.

Хвърлих поглед да видя реакцията на децата. Усещаха, че ги работят. И според мен се чудеха дали и Марджи Йънг-Хънт схваща положението. Продължаваха да търсят начин да се измъкнат. Но аз насочих прожектора право върху им.