Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Какво му е целомъдреното или греховното на някакво си пиле, скъпа моя?

— Ужасно евтино ги даваха.

— Смятам, че си постъпила по най-мъдрия… по най-спестовния начин.

— Пак ми се подиграваш.

Алън вече ме чакаше в спалнята ни.

— Ще ми дадеш ли да разгледам тамплиерския ти меч?

— Защо не. В ъгъла на килера е.

Той много добре знае къде е. Докато се разсъбличах, извади го от кожената му ножница, вдигна бляскавото закалено острие към светлината и огледа рицарската си стойка в огледалото.

— Докъде я докара със съчинението?

— Ъ?

— Искаш да кажеш: „Бихте ли повторил, сър?“

— Да, сър.

— Попитах докъде я докара с есето?

— А, това ли? Върви.

— Ще го свършиш ли?

— Разбира се.

— Разбира се?

— Разбира се, сър.

— И шапката можеш да извадиш. В голямата кожена кутия на лавицата. Перото й е леко пожълтяло.

Наместих се в огромната старомодна вана с лъвските крака. Едно време са ги правели наистина така, че да има къде човек да се отпусне. Смъкнах от себе си с четката Маруло и всичко останало от деня, после, още във ваната, се и избръснах без огледало, опипвайки наболите косми с върховете на пръстите си. Няма начин да не се съгласите, че беше съвсем по римски и упадъчно. Чак когато започнах да се реша, хвърлих поглед на огледалото. Отдавна не бях виждал лицето си. Напълно възможно е да се бръснеш всеки Божи ден, без да виждаш лицето си, особено ако то изобщо не те интересува. Красотата, казват, е нещо изключително повърхностно, но пък трябвало и да ти избива отвътре. По-добре да е второто, ако искам изобщо да успея. Не че съм грозен. Лицето ми просто не ме вълнува. Направих няколко физиономии, после ми омръзна. Не бяха нито благородни, нито заплашителни, нито горди, нито смешни. Просто старото ми тъпо лице правеше някакви физиономии.

В спалнята заварих Алън с шапката с перото на глава и ако и аз изглеждам така тъпо, колкото и той, май ще трябва да си подам оставката. Кожената кутия за шапки лежеше отворена на пода. Отвътре имаше банели от обвит във велур картон, оформящ нещо като обърната с дъното нагоре купа за каша.

— Чудя се ще могат ли да избелят това щраусово перо, или ще трябва да си търся ново?

— Ако купиш ново, даваш ли ми това?

— Защо не. Къде е Елън? Още не съм чул пронизителното й детско гласче.

— Пише си съчинението „Обичам Америка“.

— А ти?

— Още го обмислям. Ще ми донесеш ли малко „Пийкс“?

— Сигурно пак ще забравя. Защо не минеш някой ден покрай магазина да си вземеш?

— Окей? Мога ли да задам един въпрос…, сър?

— Поласкан съм от честта.

— Вярно ли е, че сме били собственици на цялата главна улица в разстояние на три пресечки?

— Вярно е.

— И че сме имали китобойни кораби?

— Точно така.

— Защо ги нямаме сега?

— Загубили сме ги.

— Как така.

— Ами, ей така, просто сме взели и сме ги загубили.

— Ти се майтапиш.

— Ако й направиш дисекция, ще видиш, че е дяволски сериозна шега.

— В училище правим дисекция на жаба.

— Браво на вас. И жалко за жабата. Коя от тези вратовръзки-красавици да си сложа?

— Синята — отвърна ми той с безразличие. — Слушай, като се облечеш, ще можеш ли… ще намериш ли време да се качиш до тавана?

— Ако е важно, ще намеря време.

— Ще дойдеш ли?

— Ще дойда.

— Добре, аз се качвам отсега да светна.

— Ще дойда само след секунди, щом си вържа вратовръзката.

Стъпките му отекнаха глухо по голите стъпала към тавана.

Ако седна да мисля, докато си връзвам вратовръзката, тя е склонна да се усуче, но оставя ли пръстите ми да правят каквото си искат, възелът става идеален. Поставих задачата на пръстите си и се замислих за тавана на стария дом на семейство Холи — за моята къща, за моя таван. Той изобщо не е някакъв тъмен и обрасъл с паяжини затвор за счупени и захвърлени вещи. Има си едни прозорчета с мънички криле, които са толкова стари, че придават на светлината лавандулов цвят, а светът навън изглежда вълнист — сякаш го наблюдаваш под вода. Складираните там книги не чакат някой да ги изхвърли или да ги дари на Моряшкия институт. Почиват си удобно по етажерките и чакат да бъдат преоткрити. Креслата също. Някои от известно време са демоде, други имат щръкнали пружини, но са все широки и удобни. Почистването на къщата включва и почистване на тавана и понеже повечето време е затворен, там не се събира много прах. Спомням си как като дете се ровех сред тези скъпоценни книги или когато ме награбваха агониите, или в оня призрачен полуживот, който изисква усамотяване, се оттеглях на тавана и се свивах на кравай в едно огромно, оформило се по тялото кресло под струящата през прозорчето виолетово-лавандулова светлина. Това ми даваше възможност да оглеждам одяланите с тесла квадратни покривни подпори — как са сглобени на длаб и застопорени с дъбови шпонки. Когато върху покрива вали — било то ръмеж, или порой, — таванът е едно хубаво, сигурно място. Следват книгите, оцветени от светлината — книжки с картинки на отраснали вече деца, отгледани и заминали: поредиците „Бъбривко“ и „Роло“; за хилядата стихии — „Огън“, „Вода“, „Цунами“, „Земетресения“ — подробно илюстрирани; „Ад“ с илюстрациите на Гюстав Доре, сред които квадратните песни на Данте са напъхани като някакви тухли; сърцераздирателните истории на Ханс Кристиан Андерсен, смразяващите кръвта насилие и жестокост на Братя Грим, величавата „Смърт на Артур“ с рисунки на Обри Биърдсли — болнаво, хромо същество, необичаен избор за илюстратор на великия, мъжествен Малъри.