Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Надявам се да не е възникнал пак вчерашният проблем.

— О, не — засмя се тя. — Не ми пада търговски пътник всеки ден. Този път наистина ми свърши кафето.

— Всеобщо явление.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами първите ми десет клиента всяка сутрин са хора, останали без кафе.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем. Между другото, благодаря ти, че ми изпрати търговския пътник.

— Идеята беше негова.

— Но ти я осъществи. От кое кафе?

— Няма значение. Каквото и да взема, кафето ми вечно става кофти.

— Спазваш ли мерките?

— Най-старателно, и пак не струва. Насмалко да кажа, че кафето просто не ми е по вкуса.

— Ти го каза. Опитай все пак тази смес. — Взех металната кутия от лавицата, а тя се пресегна да я поеме — нищо и никакво движение — и всяка част от тялото й се раздвижи, премести, обяви безмълвно за присъствието си. Тук съм аз, кракът. И аз, бедрото. Но не си толкова хубаво, колкото съм аз, мекото коремче. Всичко бе ново, нововидяно. Дъхът ми секна. Според Мери една жена може да дава нишан, стига да го поиска. Ако приемем, че е вярно, то Марджи притежаваше комуникационна система, започваща от острия връх на велурената й обувка и стигаща до начупената й мека кестенява коса.

— Май ти е минал вече душевният дискомфорт.

— Това беше вчера. Не знам откъде ми дойде.

— Питаш ли ме мен! Колко пъти, и то не поради обичайната причина.

— Чух, че голямо гледане на карти си му хвърлила.

— Сърдиш ли ми се?

— Не. По-скоро ми е интересно как става номерът.

— Но не вярваш на тия работи, нали?

— Не става дума за вярване. Някои неща направо си ги нацелила. Неща, които мъчат мислите ми, и неща, които върша.

— Като например?

— Като това, че е време за промяна.

— И смяташ, че съм нагласила картите, така ли?

— Няма значение. По-скоро — ако си го направила, кое те е накарало? Замисляла ли си се по този въпрос?

Изгледа ме право в очите — подозрително, търсещо, питащо.

— Да! — промълви. — Имам предвид — не, никога не съм се замисляла. Ако съм ги нагласила, кое ме е накарало? Понеже би било равносилно на разваляне на естествената им подредба.

През вратата надникна господин Бейкър.

— Добро утро, Марджи — каза. — Итън, размисли ли върху предложението ми?

— И то много. Искам да си поговорим за тия неща.

— Когато кажеш, Итън.

— Добре, през седмицата ми е невъзможно да изляза. Нали знаете, че Маруло почти не се свърта тук. Утре ще си бъдете ли у дома?

— След черквата, да. Добра идея. Елате с Мери към четири. Докато дамите обсъждат великденските капели, ние двамата ще се измъкнем и…

— Искам за сто неща да ви питам. Май ще е най-добре да си ги запиша.

— Доколкото мога, ще се постарая да ти отговоря най-подробно. Довиждане, тогава. Приятен ден, Марджи.

След като той излезе, Марджи подхвърли:

— Бързо начало поставяш.

— Просто разпускам мускулите засега. Слушай, знаеш ли кое ми е интересно? Какво ще се получи, ако хвърлиш картите със затворени очи или по някакъв подобен начин, да видим дали ще имат нещо общо с вчерашните.

— Не! — отсече тя. — Няма да стане. Ти занасяш ли се с мен или наистина те вълнува?

— От моя гледна точка вярването е без значение. Нито вярвам в екстрасенси, нито в мълнии, нито във водородната бомба, та дори и във виолетки или в ята риби — макар да знам, че съществуват. И в призраци не вярвам, макар да съм виждал.

— Сега вече ме будалкаш.

— Ни най-малко.

— Имам чувството, че си станал нов човек.

— Възможно е. Никой не остава непроменен, поне не за дълго.

— И коя е причината, Ит?

— Де да знам. Може да ми е писнало да съм продавач в бакалница.

— Време ти е.

— Наистина ли харесваш Мери?

— Абсолютно. Защо ме питаш?

— Понеже никак не си приличате… понеже сте тъй различни.

— Разбирам те. Но я харесвам. Обичам я.

— И аз.

— Късметлия.

— Знам.

— За нея говоря. Ами, аз да вървя да си сваря едно кофти кафе. И да си помисля за хвърлянето на картите.

— Побързай обаче, докато не ми е минал меракът.

Зачука с токчетата си към изхода, а стегнатият й задник заподскача като пъргав каучук. Досега не я бях видял. Питам се колко ли хора съм гледал през живота си, без изобщо да ги виждам. Направо тръпки ме побиват, като си го помисля. Още една отправна точка. Когато двама се срещнат, всеки един се променя от другия, така че стават двама нови хора. И вероятно това значи… по дяволите, обърках се. Постигнах съгласие със себе си да си мисля за подобни неща само нощем, когато не ме лови сън. Но това, че пропуснах да отворя навреме, наистина ме уплаши. Все едно да си изпуснеш носната кърпа на мястото на убийството, или пък очилата, като ония, как им беше там името, от Чикаго. Какво означава това? За какво престъпление говорим? За какво убийство?