Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Не си спомням друг път да съм влизал в уличката с такова удоволствие и да съм отварял задната врата с вълнение. Котаракът ме чакаше пред вратата. Нямам спомен за сутрин, в която тоя жилест и ловък котарак да не ме е чакал, за да се опита да се шмугне вътре през задната врата, а аз да не съм го замерил с някоя пръчка или да не съм го прогонил. Доколкото ми е известно, досега не е успял да влезе. Броя го за мъжкар заради опърпаните му в битки уши. Странно животно ли е котката, или толкова прилича на нас, че го намираме за не по-малко любопитно от маймуната? Тоя котарак поне шестстотин, ако не и осемстотин, пъти се е опитвал да влезе без абсолютно никакъв успех.

— Жесток номер съм ти приготвил — рекох му. — Приседнал бе в образувания от опашката му кръг, а върхът й потрепваше нервно между предните му лапи. Влязох в тъмния магазин, взех от стелажа консерва мляко, пробих я и му налях в една чаша. После я отнесох в склада, сложих я до вратата и не затворих. Той ме наблюдаваше най-сериозно, после погледна млякото, отдалечи се и прескочи през оградата зад банката.

Още го гледах, когато в уличката се появи Джои Морфи с готов в ръката ключ от задния вход на банката. Изглеждаше уморен — оръфан — сякаш не бе мигнал цяла нощ.

— Здрасти, господин Холи.

— Днес нали не работите?

— Моята работа май край няма. Яви ми се грешка от трийсет и шест долара. Снощи до посреднощ съм стоял.

— Липса?

— Не. Излишък.

— Че какво се оплакваш тогава.

— Грешката си е грешка. Трябва да я открия.

— Толкова честни ли са банките?

— Банките — да. Само сред хората има калпави. Ако искам поне малко да си почина, първо трябва да открия къде е грешката.

— Ех, що не разбирах и аз поне малко от бизнес.

— Всичко, което знам, се събира в едно изречение. Парите при пари отиват.

— Това с нищо не ми помага.

— Нито пък на мен. Но поне да давам акъл ме бива.

— Какъв акъл би ми дал?

— Ами, например никога не приемай първа оферта; или пък, за да продава някой нещо, трябва да си има причина; или пък, всяко нещо струва толкова, колкото е готов да плати оня, който го иска.

— Това краткият курс ли е?

— Точно така, но никаква работа не върши, ако не спазваш първото.

— Че парите при пари отиват ли?

— Което автоматично изключва мнозина от нас.

— Някои хора не искат ли заеми?

— Да, но за тази цел трябва да ти имат доверие, което също си е вид пари.

— Май ще е по-добре да си седя в бакалницата.

— И аз така мисля. Чу ли за флъдхампгънската банка?

— Стоуни ми каза. Интересното е, че вчера точно за това си говорехме. Нали помниш?

— Един приятел работи там. Били трима. Единият имал акцент, друг накуцвал. Трима са били. Няма начин да не ги гепят. До една седмица, максимум две.

— Кофти!

— Не съм убеден. Глупави са. А да си глупав, е забранено със закон.

— Извинявай за вчера.

— Забрави го. Понякога плямпам прекалено много. Има и такова правило — не приказвай. Но май никога няма да го науча. Ама ти много свеж вид имаш.

— Не би трябвало. Не можах да спя като хората.

— Да не е болен някой?

— Не, просто ме хвана безсъницата.

— На мен колко пъти ми се е случвало…

Преметох магазина, вдигнах завесите, но не съзнавах нито какво правя, нито че мразя да го правя. Правилата на Джои се гонеха из главата ми. И заобсъждах въпросите с приятелите ми по стелажите — дали е било на глас, или не, не си спомням.

— Драги съдружници — рекох, — ако е толкова просто, защо не го вършат повече хора? И защо почти всички повтарят до безкрай едни и същи грешки? Винаги ли пропускат някоя подробност? Или пък истинската основна слабост е един вид проява на доброта? Маруло твърди, че парите са безсърдечни. В такъв случай можем ли да смятаме, че добротата у човек с пари е проява на слабост? Как успяват да накарат най-обикновени добри момчета да избиват други хора по време на война? Е, това, че врагът изглежда различен или говори друг език, донякъде помага. Но какво става при една гражданска война? Добре де, янкитата са яли бебета, а южняците са оставяли военнопленниците да измират от глад. И това помага. Ще стигна и до вас, парчета от цвекло и консервирани печурки, само след секунда. Знам, че искате да ви говоря за самите вас. Всеки го иска. И аз точно до това стигам — до отправната точка, имам предвид. Ако законите на мисълта са и закони на нещата, значи и нравствеността е относителна, а обноските и греха — и те са относителни в нашата относителна вселена. Няма друг начин. Няма отърване. Отправна точка.