Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Виж какво, Дани…

— Няма какво да гледам. Ако смяташ, че този долар ти дава правото да ми четеш конско, не ти го ща! Вземи си го.

— Задръж го.

— Добре. Но ти не разбираш за какво става дума. Никога не си бил… пияница. Аз нали не те уча как да увиваш бекона? Сега, щом си заминеш по пътя, ще почукам на едно прозорче и ще ми дадат малко мозъкотрошачка. И не забравяй — по-добре съм от теб. Поне не съм продавач. — Извърна се и пъхна глава в ъгъла на затворения вход, както правят децата, когато извръщат очи от света, за да го прогонят. Остана в тази поза, докато не се отказах и не си тръгнах.

Паркирал пред хотела, Малкият Уили се поразбуди и свали стъклото на шевролета си.

— Добрутро, Итън — рече. — Рано си станал или късно се прибираш?

— И двете.

— Нещо готино трябва да си набарал.

— Абсолютно прав си, Уили — една хурия.

— Чакай, Ит, не ми казвай само, че си се заловил с някоя проститутка.

— Кълна ти се.

— Вече на нищо не вярвам. Бас държа, че си бил на риба. Как е госпожата?

— Спи.

— И аз това ще направя веднага щом ми изтече смяната.

Продължих по пътя си, без да му напомням, че вече бая сън бе изсънувал в работно време.

Изкачих се тихомълком по задните стъпала и запалих лампата в кухнята. Бележката си беше там, но малко вляво от центъра. Кълна се, че я бях оставил точно по средата.

Сложих кафеварката и зачаках кафето да се филтрира. Едва бе започнало да се надига, когато отгоре слезе Мери. Когато се събужда, моята мила има вид на момиченце. Никога не би си помислил, че е майка на две отрасли келешчета. Кожата й ухаеше на прясно окосена трева — най-уютния и успокояващ мирис, който съм срещал.

— За къде си се надигнал толкова рано?

— Съвсем удачен въпрос. Имам удоволствието да ти съобщя, че отсъствах почти цяла нощ. Виж галошите ми до вратата. Пипни да видиш колко са мокри.

— И къде беше досега?

— Имам си една пещеричка долу до морето, рошаво пате. Пъхнах се в нея и изследвах нощта.

— Чакай малко.

— И видях как една звезда се издигна от морето и понеже си нямаше собственик, реших да си я взема за нас. Укротих я и я върнах обратно за угояване.

— Пак се правиш на палячо. Според мен току-що си станал и с това си ме разбудил.

— Ако не ми вярваш, питай Малкия Уили. Поговорих си с него. Питай и Дани Тейлър. Дадох му долар.

— Не е трябвало. Той и него ще пропие.

— Знам. Точно за това го поиска. Къде ще сложим звездичката ни да спи, папратче мое?

— Ех, че на хубаво ухае кафето? Радвам се, че пак започна да се шегуваш. Ужасно е, когато си мрачен. И съжалявам за оная история с предсказанието. Не искам да си мислиш, че не съм щастлива.

— Не му обръщай внимание. Щом картите го казват.

— Какво?

— Не се шегувам. Ще накарам късметът ни да проработи.

— Никога не знам какво точно мислиш.

— Ето, това е най-големият проблем, когато човек говори истината. Мога ли да понабия дечицата в чест на деня преди Възкресение? Обещавам да не им строша нито един кокал.

— Не съм си измила очите още — каза. — Не можех да си представя кой може да тропа из кухнята.

Щом влезе в банята, пъхнах бележката си в джоба. И продължавах да не знам. Има ли някой, който някога да е опознал поне повърхностно друг човек? Като каква си там, в себе си? Чуваш ли ме, Мери? Коя си ти там, вътре?

Точно това съботно утро сякаш следваше определена схема. Сигурно и всички останали дни си имат своя. Този се беше затворил в себе си. Сетих се за тихия сив шепот на леля ми Дебора: „Исус, разбира се, е умрял. Днешният е единственият ден на света, в който Той е умрял. А заедно с него са умрели и всички други хора. Исус е в ада. Обаче утре. Само изчакай до утре. И тогава ще видиш какво става.“

Не си я спомням съвсем отчетливо, така, както не помниш някого, който ти е толкова близък, че не успяваш да го разгледаш. Но ми четеше Библията като ежедневник, понеже вероятно така я е възприемала, като нещо, което се случва във вечността, но е винаги вълнуващо и ново. Всеки Великден Исус наистина възкръсва от мъртвите — очаквана, но не по-малко нова от това експлозия. За нея то не бе някаква случка отпреди две хиляди години, ами събитие, което ставаше в момента. И леля успя да посее частица от всичко това и у мен.

Не си спомням друг път да съм копнеел да отворя магазина. По-скоро мразех всяко мудно, мърляво утро. Днес обаче напирах да вървя. Обичам Мери от все сърце, в определен смисъл дори повече от себе си, но това не променя истината, че понякога не я изслушвам с пълно внимание. Изобщо не я слушам, докато изрежда хрониката за дрехите, здравето и разговорите, които са й доставили удоволствие и са я просветили, което я кара сегиз-тогиз да възкликне: „Ама как така да не знаеш? Нали ти го казах. Съвсем ясно си спомням как ти го съобщих в четвъртък сутринта.“ Няма и капка съмнение в това отношение. Наистина ми го е казала. В определени области тя ми казва всичко.