Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Контрабизан.

— Състоящ се от?

— Гик и гафел, сър.

Тряс — тряс — тряс — с нарваловия бастун по прогизналата подпора.

Когато слухът му продължи да отслабва, започна да обвинява все повече хора, че му шепнат. „Щом казваш истината, пък и да не я казваш, щом вярваш в думите си, изпей ги силно“, провикваше се.

Ушите може и да му изневеряваха на Стария капитан към края на живота му, но не и паметта. Способен бе да изреди тонажа и кариерата едва ли не на всеки кораб, излязъл някога от нашия залив, с какво се е завърнал и как докараната стока е била разпределена, а най-странното е, че славните дни на китобойците са били почти отминали, когато е станал капитан. За него керосинът бе „смрадливо скунксово масло“, а газените лампи — „вонливки“. Когато се появиха първите електрически крушки, вече му бе все едно или просто спомените са му били достатъчни. Смъртта му не ме порази. Старецът ми я бе набил в главата така, както корабното оборудване. Знаех какво трябва да правя както вътре в себе си, така и външно.

На ръба на затлаченото с тиня и пясък старо пристанище, точно на мястото на бившия пристан на Холи, още се виждат каменните му основи. Отдолу започва от нивото на отлива, а приливът пляска по квадратната му каменна зидария. На три метра от края му има отвор, широк около метър и двайсет и метър и половина висок, със свод. Навремето може да е бил отточен канал, но днес входът му откъм земята е зациментиран от пясък и натрошени скали. Точно тук е моето Място — онова, от което всеки човек се нуждае. Влезеш ли, могат да те видят само откъм морето. От старото пристанище не е останало почти нищо с изключение на няколко занемарени бараки на берачи на миди, запустели, особено през зимата, но те и мидосъбирачите обичат да си държат устата затворени. От сутрин до вечер почти дума не обелват и вървят с приведени глави и прегърбени рамене.

Точно за там се бях запътил. Седях там по време на нощния прилив, преди да постъпя в армията, и през нощния прилив, преди да се оженя за Мери, и част от нощта преди раждането на Елън, което толкова тежко й се отрази. Наложи ми се да отида и да седна вътре, да слушам как вълните пляскат по камъка и да гледам трионообразните зъбери на рифа. Привидяха ми се още докато лежах и наблюдавах танца на червените петна, и си дадох сметка, че трябва да седна там. Винаги става така преди сериозни промени — големи промени.

По брега се проточва кварталът Саут Девън, където добри люде са поставили насочени към плажа прожектори, за да пазят влюбените от пакости. Това ги принуждава да търсят други укрития. Според една от общинските разпоредби Малкият Уили е длъжен да обхожда района на всеки час. На плажа нямаше никой — жива душа, а това ми се стори необичайно, тъй като по всяко време се намира някой да излиза за риба, да лови риба или да се връща от риба. Спуснах се на мускули от ръба, намерих оголения камък и се превих на две да вляза в малката пещера. Едва успях да седна и чух Малкият Уили да минава с колата си. Приказката с него, значи, ми се беше разминала двойно.

Колкото и да ви се струва неудобно и глупаво това, да седиш в една ниша по турски, сякаш си някакъв загубен Буда, камъкът някак си ми приляга, или пък аз му прилягам. Или пък толкова много пъти съм идвал, че задникът ми се е оформил според камъните. Що се отнася до това, че било глупаво, на мен не ми пречи. Понякога да се правиш на глупак, е много весело, както децата си играят на статуи и си умират от смях. А правенето на глупак понякога нарушава монотонността и ти дава възможност да започнеш отначало. Понякога, когато ме налегнат кахърите, се правя на глупак, за да не създавам проблеми на половинката си. Изглежда, още не ме е усетила, пък и да е, никога няма да ми каже. Сума ти неща не знам за Мери, включително и това, какво знае тя за мен. Имам чувството, че за Мястото си няма и представа. Откъде да научи. Та аз никому не съм споменавал. Наум не го наричам другояче освен „Мястото“ — никакъв ритуал, никаква формула, нищо. За мен то е място, където размишлявам за нещата. Няма човек, който да разбира истински себеподобните си. В най-добрия случай може да се надява, че не се различават от него. Та сега, както бях седнал в моето Място, закрит от вятъра, загледан под лъчите на прожекторите как чернеещият под нощното небе прилив бавно пъпли, си зададох въпроса, дали всеки човек си има свое Място, или нужда от Място, дали го търси, пък не го намира. От време на време засичам нечий поглед като на обезумяло животно, който търси някое тихо, тайно място, където душевната треска да поспадне, където човек е едно цяло и може да си даде сметка. Слушал съм, разбира се, всичките му там теории за завръщане в утробата и желанието да умреш и не казвам, че не са верни по отношение на някои хора, но струва ми се, че не се отнасят за мен, освен като лесен начин да отчетеш, че нещо не е лесно. Наричам всичко онова, което правя, когато съм в Мястото, „даване на сметка“. Друг може да му вика молитва и сигурно ще става дума за едно и също нещо. Но не ми прилича на мислене. Сам за себе си си го представям като мокър чаршаф, веещ се и плющящ от един прекрасен вятър, който го изсушава и подслажда белотата му. Резултатът е точно онова, което ми трябва, без значение добър ли е, или не.