Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

По „Порлок“ продължава да си стои старото улично осветление, само дето газените лампи са заменени с електрически глобуси. Лятно време туристите се стичат да разглеждат архитектурата и да усетят „очарованието на стария свят“, което градът ни излъчвал. Защо трябва едно очарование да принадлежи на някакъв „стар свят“?

Забравил съм вече как върмонтският род Алън се е сватосал с онзи на Холи. Станало е малко след Революцията. Мога да проуча, естествено. Няма начин някъде на тавана да няма някакви записки от ония години. По времето, през което почина баща ми, на моята Мери й беше доста писнало от семейната история на Холи, затова разбирам как се е чувствала, когато й предложих да качим всичко на тавана. На човек може доста да му писне от чужди семейни истории. Мери дори не е родом от Ню Бейтаун. Родът й е ирландски, макар да не са католици. Тя много държи това да се знае. Ълстърски род му вика. Самата тя дойде от Бостън.

И това не е съвсем точно. Всъщност аз я докарах от Бостън. Сега си представям как сме изглеждали тогава — може би по-ясно, отколкото навремето — нервният, уплашен лейтенант Холи в гарнизонен отпуск и пухкавата розовобузеста сладко ухаеща сладурана — и всичко това три пъти по-очароващо заради войната и учебниците. И колко сериозни бяхме тогава, убийствено сериозни. Мен щяха да ме убият, а тя се готвеше да посвети живота си на геройската ми памет. Една от милион еднакви мечти в милион маслинено черни униформи и басмени рокли. И вероятно щеше да приключи с традиционното писмо „Мили мой Джон“, ако не беше посветила живота си на своя войн. Писмата й, затрогващи в постоянството си, ме следваха навсякъде — закръглен четлив почерк с тъмносиньо мастило върху светлосини листа, та цялата рота познаваше писмата й и всеки, неизвестно защо, съпреживяваше радостта ми. Дори да не исках да се оженя за Мери, непоколебимостта й щеше да ме принуди, за да увековеча световната мечта на красивите и предани жени.

Изобщо не се поколеба, поне що се отнася до преместването й от бостънската й ирландска квартира в стария дом на Холи на „Брястова“. Нито изпита колебание от бавното западане на моя западащ бизнес, от раждането на децата ни, или от дългогодишния ми застой като обикновен продавач. Умее да чака — сега вече го осъзнавам. И предполагам, че вече се е уморила от цялото дълго и мъчително чакане. За пръв път се прояви челичената природа на желанията й, понеже моята Мери не обича да ти се подиграва, нито да прибягва до презрение. Прекалено заета е била досега да извлича възможно най-доброто от прекалено много ситуации. Точно затова е забележително назряването на отровата — никога досега не беше се случвало. И колко бързо се явяваха образите на фона на скърцащите ми стъпки по скрежа, покрил нощната улица.

Няма причина човек да се озърта скришом, докато ходи в ранното утро по улица в Ню Бейтаун. Малкият Уили може и да пусне някоя шега по въпроса, но повечето хора, ако ме видеха да вървя пеш в три след полунощ, щяха да решат, че съм тръгнал за риба, и нямаше повече да се замислят. Нашите хора си имат всякакви теории за риболова, някои от тях пазени в тайна така, както се пазят стари семейни готварски рецепти, та такива изпълнения се посрещат с уважение и се смятат за напълно порядъчни.

От уличното осветление твърдият бял скреж по затревените площи и тротоарите блестеше с блясъка на милиони диамантчета. Такъв скреж задържа отпечатъците от стъпките, а пред мен не се виждаха никакви. Още от дете винаги съм изпитвал някакво странно вълнение от вървенето по нов, небелязан сняг или скреж. Имам чувството, че съм пръв в някакъв нов свят — едно дълбоко, задоволяващо усещане, че си открил нещо чисто и ново, неизползвано, неомърсено. Обичайните нощни скитници, котките, не обичат да стъпват по скрежа. Спомням си как навремето някой ме предизвика да стъпя бос върху заскрежен тротоар и имах чувството, че съм си изгорил краката. Сега обаче в галоши и дебели чорапи поставях първите белези върху блещукащата новост.

Там, където „Порлок“ се пресича с „Торки“, до самата фабрика за велосипеди отвъд улица „Хикс“, чистият скреж бе белязан с дълги следи от влачещи се крака. Дани Тейлър — несвъртащ се на едно място, залитащ призрак, желаещ да е другаде, влачещ се натам и искащ да е другаде. Дани — градският пияница. Комай всеки град си има по един такъв. Дани Тейлър — толкова много глави на граждани се въртят укоризнено наляво-надясно — от добро семейство, от старо семейство, последен в рода, с добро образование. Нямаше ли някакъв проблем с него навремето във Военноморската академия? Защо не се стегне. Защо се самоубива с пиене, което не е никак хубаво, понеже Дани е джентълмен. Срамота е това, дето проси пари за пиячка. Слава Богу, че родителите му не са вече живи, та да го видят. Щеше да ги довърши — но пък те вече са умрели. Това обаче са приказки от Ню Бейтаун.