Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Мислил съм си да не би разликата да идва от това, че моята Мери знае, че ще живее вечно, че ще пристъпи от живота в друг живот с онази лекота, с която преминава от сън към будно състояние. Усеща го с цялото си тяло, при това тъй цялостно, че не й се налага да мисли за него, както не й се налага да мисли и за дишането си. Това й дава време да спи, да си почива, да престане за кратко да съществува.

От друга страна, аз усещам в костите и плътта си, че някой ден, рано или късно, ще престана да съм жив, затова се боря със съня, но и го моля, дори се мъча да го прилъжа да дойде. Краткотрайният миг сън за мен е могъща болка, агония. Знам, защото в същата тази секунда съм се пробуждал, все още усещайки размазващия удар. Но дори да заспя, пак съм безкрайно зает. Сънищата ми са проблемите от деня, засилени до абсурд, нещо като танцуващи мъже с животински рога и маски.

Много по-малко време прекарвам в сън, отколкото Мери. Тя твърди, че имала нужда от много сън, при което се съгласявам, че на мен ми е нужно далеч по-малко, но никак не съм убеден. Тялото съдържа някакъв определен обем енергия, подсилвана, естествено, с храна. Можеш да я употребиш набързо така, както някои деца нагълтват бонбони, или да я разгръщаш бавно. Винаги се намира някое момиченце, което е запазило парченце от бонбона и то си е нейно дълго след като лапачите са приключили. Затова смятам, че моята Мери ще живее много по-дълго от мен. Няма начин да не е запазила част от живота си за след това. Като се замислиш, повечето жени наистина надживяват мъжете.

Разпети петък винаги ме е безпокоял. Още в детството ми ме обземаше някаква мъка — не от агонията на разпятието, а от усещането за безнадеждната самота на Разпънатия. Така и не успях да се отърся от тази мъка, посята от Матей и четена ми със стегнатата, отчетлива интонация на пралеля ми Дебора от Ню Ингланд.

Тази година май бе по-зле от всякога. Склонни сме да приемаме историята лично и да се идентифицираме с нея. Днес за пръв път успях да проумея урока, изнесен ми от Маруло, за естеството на бизнеса му. Веднага след това ми предложиха първия подкуп в живота ми. Може и да звучи странно предвид годините ми, но не си спомням друг такъв случай. Трябва да мисля и за Марджи Йънг-Хънт. Проявление на злото ли е тя? Какви цели преследва? Знам, че ми предложи нещо и ме заплаши какво ще стане, ако не го приема. Следва ли човек да обмисля живота си, или му стига просто да се влачи подире му?

Сума ти нощи съм прекарал буден, заслушан в тихото мъркане на Мери до мен. Забиеш ли поглед в мрака, пред очите ти започват да плават червени петна и времето се удължава. Мери така обича да спи, че съм се старал да я пазя в съня й дори когато сърбежът изгаря като ток кожата ми. Щом стана, тя се разбужда. Притеснява се. Понеже безсъние я е мъчило единствено когато е била болна, решава, че и на мен не ми е добре.

Но през онази нощ ми се налагаше да стана и да изляза. Дъхът й мъркаше нежно и съзирах архаичната усмивка върху лицето й. Сигурно сънува какъв късмет ме чака, какви големи пари ще ми дойдат. Мери иска да е горда жена.

Интересно как всеки мъж вярва, че мисли най-добре на някое определено място. И аз открай време си имам подобно място, но знам, че там не мисля, а по-скоро чувствам, изживявам и си спомням. Това е едно сигурно място — всеки явно си има своето, макар да не съм чувал никой да си го признава. Спящият обикновено се събужда от направеното крадешком, потайно движение, но не и от умишлено, нормално действие. Освен това съм убеден, че докато спи, мозъкът се скита сред чужди мисли. Принудих се да ми се приходи по нужда, после станах и отидох. А след това, с дрехи в ръце, се изнизах полека до долния етаж и се облякох в кухнята.

Ако питате Мери, мен ме измъчват несъществуващите проблеми на други хора. Може и да е права, но действително в слабо осветената кухня ми се яви следната възможна сценка: Мери се събужда и ме търси с разтревожен израз из цялата къща. Драснах й бележка в кухненския тефтер: „Не ме свърта, миличко. Излизам да се поразходя. Няма да се бавя.“ Оставих я в средата на кухненската маса, та да й се набие в очите в мига, в който щракне ключа на лампата до вратата.

После отворих безшумно задната врата и вкусих въздуха. Беше леден, с аромата на глазура от бяла слана. Увих се в дебело палто и нахлузих плетена моряшка шапка до под ушите. Електрическият кухненски часовник изръмжа. Показваше три без петнайсет. От единайсет досега бях наблюдавал легнал червените петна.