Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Итън пое дълбоко въздух, задържа го, после го изпусна под формата на огромна въздишка.

— За кого ли може да става дума? — продължи Мери. — Каза го така, сякаш се отнася за човек, когото познаваме добре и просто не можем да повярваме.

— Но при определени обстоятелства би споменала името му — промълви Итън.

— Само ако я принудят. Точно така се изрази. Само ако се наложело, да спаси например… честта си или името си… нали ме разбираш. Кой мислиш, че може да е?

— Струва ми се, че се сещам.

— Кажи тогава. Кой е?

— Аз.

Мери зяпна.

— Пак ме будалкаш — рече. — Спра ли да внимавам, и хоп — попадам в капана ти. Е, по-добре да се майтапиш, отколкото да си мрачен.

— Ега ти положението. Човек си признава за блудни грехове с най-добрата приятелка на жена му. И получава единствено подигравки.

— Не е хубаво да говориш така.

— Сигурно човек трябва да отрича. Тогава жена му поне ще му окаже честта да се усъмни в него. Скъпа моя, кълна ти се във всичко свято, че никога не съм се пускал на Марджи Йънг-Хънт нито с думи, нито с дела. Сега ще ми повярваш ли, че съм виновен?

— Ти!

— Значи смяташ, че не съм достатъчно добър, нито достатъчно привлекателен — с други думи, че не мога да се класирам, така ли?

— Обичам шегите. Много добре го знаеш… но с такива работи шега не бива. Дано децата не са се разровили горе из сандъците. Никога не връщат нещата на мястото им.

— Скъпа жено, още един опит ще направя. Една жена, с инициалите М. Й.-Х. ми залага отвсякъде примамки по причини, които само тя знае. И ме грози сериозната опасност да се поддам най-малко на една от тях.

— Защо не мислиш за късмета си? Картите казаха „юли“, и то три пъти — с очите си видях. Ще получиш пари — купища пари. За това си мисли.

— Толкова много ли обичаш парите, пухче?

— Да обичам парите ли? Какво имаш предвид?

— Дотам ли копнееш за пари, че да прибягваш до некромантия, магии, джуджу и всякакви подобни черни дейности?

— Ти пръв го каза! Ти започна и не ти давам да се криеш зад собствените си думи. Дали обичам парите? Не, не ги обичам. Но и тревогите не ги обичам. Искам да мога да вървя из града с вдигната глава. Не желая децата ми да се срамуват, понеже не могат да се обличат така добре — така хубаво, — както някои други. Но най държа да ходя с вдигната глава.

— И парите са това, което ще държи главата ти изправена?

— Поне ще изтрие усмивките от лицата на ония набожни превземковци.

— Никой не смее да се присмива на човек от фамилията Холи.

— Ти така си мислиш! Просто не ги забелязваш.

— Може би, защото просто не ме интересуват.

— Пак ли започваш да ми се хвалиш с дълголетната си фамилия?

— Не, скъпа. Тя отдавна вече не е сериозно оръжие.

— Е, радвам се, че поне това си установил. И тук, и във всеки друг град един продавач в бакалница с име Холи не е нищо повече от продавач в бакалница.

— Мен ли ме обвиняваш за неуспеха ми?

— Ни най-малко, разбира се. Но те виня за това, че само се въргаляш в него, без да предприемеш нещо. А би могъл да се измъкнеш, стига да не бяха старовремските ти превземки. Всички ти се смеят. Великият джентълмен без пари не е нищо повече от един мухльо. — Думата експлодира в главата й, а тя замълча от срам.

— Съжалявам — каза Итън. — Ти, моя заешка лапичке, току-що ми подсказа нещо… три неща, по-скоро. Никой никога не вярва на три неща: истинското, вероятното и логичното. Сега вече знам откъде да взема парите за осъществяване на късмета ми.

— Откъде?

— Ще ограбя някоя банка.

Камбанката на таймера на готварската печка зазвъня протяжно. Мери каза:

— Отивай да викнеш децата. Яхнията е готова. Напомни им да изгасят лампата. — И се заслуша в стъпките му по стълбите.

Жена ми Мери заспива така, както се затваря врата на килер. Колко пъти съм я наблюдавал със завист. Красивото й тяло изшавърква, сякаш се намества в какавида. Въздиша веднъж, в края на въздишката очите й се затварят, а устните й, необезпокоявани, застиват в мъдрата и отнесена усмивка на древногръцките богове. Усмихната е през цялата нощ, докато спи, дъхът й пърха в гърлото — не е хъркане, а по-скоро мъркане на коте. За миг температурата й се вдига и усещам топлината й до себе си в леглото, после спада и тя се изгубва в съня. Къде ходи, не знам. Казва, че не сънувала. Това, разбира се, е невъзможно. Просто значи, че сънищата не я тревожат или я тревожат тъй малко, че докато се събуди, ги е забравила. Обича да спи, затова сънят я посреща с разтворени обятия. Де и с мен да беше така. Боря се със съня дори докато копнея да дойде.