Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Ами, речите на Линкълн, на Даниел Уебстър и Хенри Клей. Можеш да попрочетеш и нещо от Торо или Уолт Уитман, или Емерсън — та дори и от Марк Твен. Всичките са горе на тавана.

— Ти чел ли си ги, тате?

— Говоря ви за дядо ми. Той понякога ми четеше от тях.

— Нали ще ни помогнеш със съчиненията.

— Тогава те няма да са от вас.

— Добре — примири се Алън. — Нали няма да забравиш да донесеш „Пийкс“? Пълни били с желязо и разни вещества.

— Ще гледам.

— На кино можем ли да ходим?

— Мислех, че ще боядисваме великденските яйца — каза Мери. — В момента ги варя. Ще ви ги дам да ги изнесете на балкона след вечеря.

— А да се качим на тавана, може ли, за да разгледаме книгите?

— Стига след това да изгасите лампата. Веднъж я оставихте да свети цяла седмица. Ти я забрави, Итън.

След като децата излязоха, Мери го запита:

— Не се ли радваш, че ще участват в конкурса?

— Радвам се, разбира се, стига да го направят като хората.

— Нямам търпение да ти го кажа: Марджи днес ми гледа на карти. И то три пъти, защото никога не била виждала подобно нещо. Три пъти! Пред очите ми обръщаше картите.

— О, Боже милостиви!

— Като чуеш, ще престанеш да се съмняваш. Винаги й се подиграваш за някакви високи чернооки непознати мъже. Бас държа, че не можеш да познаеш какво ми каза. Искаш ли да опиташ да познаеш?

— Мери, искам да те предупредя — каза й той.

— Да ме предупредиш ли? Та ти изобщо си нямаш представа. Моят късмет си самият ти .

Полугласно той изказа някаква груба, обидна дума.

— Какво рече?

— Нищо. „Слаба работа“.

— Ти можеш да смяташ така, ама картите мислят съвсем друго. Три пъти ми ги хвърля.

— Картите мислят?

— Те знаят — отвърна Мери. — А тя прочете какво й казват и всичко беше само за теб. Ще станеш една от най-важните личности в града ни — точно така, от най-важните, казах. И то не някога си, а съвсем скоро. Всяка карта, която обръщаше, сочеше пари, пари и пак пари. Ще станеш богаташ.

— Миличко — каза й, — нека те предупредя, умолявам те!

— Ще направиш инвестиция.

— С какво?

— Ами, имах предвид парите от брат ми.

— В никакъв случай — извика той. — Няма и да ги докосна. Те са си твои. И ще си останат твои. Ти ли го измисли това или…

— Тя изобщо не ги спомена. Нито пък картите. Но ти ще вложиш парите през юли, а оттам насетне всичко ще си тръгне по реда си — едно веднага подир другото. Нали много хубаво звучи? Точно така го каза и тя: „Твоят късмет е Итън. Той ще стане много богат човек, може би пръв големец на града.“

— Господ да я убие! Кой й дава това право?

— Итън!

— Знаеш ли какво прави тя? Знаеш ли ти самата какво правиш?

— Знам, че съм добра съпруга, а тя ми е добра приятелка. И не желая да се караме, докато децата слушат. Марджи Йънг е най-добрата ми приятелка. Знам, че не я обичаш. И смятам, че ме ревнуваш от приятелките ми — точно така смятам. Изкарах един чудесен следобед, а ти сега искаш да го развалиш. Никак не си мил. — На Мери й избиха петна по лицето от гняв и разочарование, но и от злоба към този, който подрязваше крилете на мечтите й. — Умираш да седиш насреща ми, господин Умнико, и да скапваш на хората настроението. И си мислиш, че всичко това Марджи сама си го измисля. Пък аз ти казвам, че не е вярно, понеже сама сякох картите три пъти — пък дори да си го измисля, защо й е да го прави, освен ако не иска да е добра, дружелюбна и да ни помогне от малко. Отговори ми на това, господин Умнико! Намери някоя гадна причина.

— Откъде да знам — каза той. — Може да го прави със зъл умисъл. Както си няма нито мъж, нито работа. Може да иска да напакости.

Мери снижи глас и поде заядливо:

— „Зъл умисъл“, казваш. Та ти злия умисъл не би познал дори ако ти удари шамар. Нямаш си представа колко й е трудно на Марджи. Има мъже в града, дето не спират да й вървят по петите. Големи мъже, женени мъже, само шушнат и я кандърдисват — отврат. Понякога направо не знае накъде да се обърне. Затова има нужда от мен — жена приятелка. Какви неща ми е разправяла — един мъж не би им повярвал. Някои от ония например пред хората се преструват, че не им харесва, а после се промъкват в къщата й или й се обаждат и й предлагат срещи — уж набожни мъже, само за морал говорят, а после така постъпват. И ти си седнал да ми говориш за зъл умисъл.

— Спомена ли ти имена?

— Нито едно, което също доказва, че не измисля. Марджи не желае да нарани никого, нищо, че нея я нараняват. Но каза, че нямало да повярвам, ако ми кажела името на един от тях. Щом съм чуела, косата ми щяла да побелее.