Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Петлите върху Мидения хълм отдавна пееха. Но аз хем ги чувах, хем — не. Защо не можех да остана в Мястото, та да видя как слънцето изгрява право нагоре.

Казах, че няма някакъв определен ритуал, свързан с Мястото, но не е съвсем така. Понякога при всяко посещение възстановявам за свое душевно удоволствие старото пристанище — кейовете, складовете, мачтения лес и храсталака от такелаж и платна. И моите предци, моята кръв. Младите — на палубата, възмъжалите — горе, зрелите — на мостика. По онова време не са били измислени още глупостите на Медисън Авеню, нито прекаленото окълцване на листата на карфиола. Тогава мъжете са имали достойнство, положение. Човек е можел да диша.

Все едно, че чувам оня дърт глупак баща ми. Старият капитан поне помнеше битките за дял, пазарлъците със складовете, подозренията към всяка талпа и всеки килсон 14 14 Keelson (англ.) — вътрешна греда, застопорена върху върха на кила. — Б.пр. , съдебните дела и, разбира се, убийствата — за жени, слава или авантюра ли? Ни най-малко. За пари. Много рядко съдружията надживявали повече от едно плаване, а последвалите заклети вражди траели вечно, дори след като първопричината им била забравена.

Старият капитан Холи бе преживял обаче едно огорчение, което категорично не желаеше нито да забрави, нито да опрости. Един Господ знае колко пъти ми го е разправял, седнал или прав на ръба на старото пристанище. Ние двамата с него доста време си прекарвахме там. Помня го как сочеше с нарваловия бастун.

— Намери третата скала от рифа Уитсън — казваше ми. — Откри ли я? Сега я изравни с най-долната видима точка на нос Пойнти при прилив. Видя ли я? Сега — на половин кабелт встрани от тази линия се намира на дъното той — или поне килът му.

— „Бел Адеър“ ли?

— „Бел Адеър“.

— Нашият кораб.

— Половината. Другата беше на съдружника ми. Изгоря, както си беше закотвен — до самата ватерлиния. И до ден-днешен не вярвам, че е било случайно.

— Смяташ, че са го запалили ли, сър?

— Точно така.

— Но такива неща не се правят.

— Аз не бих го направил.

— Кой тогава?

— Не знам.

— Защо?

— За застраховката.

— Значи и тогава е било като сега.

— Никаква разлика.

— Би трябвало да има някаква все пак.

— Само на един-единствен човек — само на един човек можеш да се довериш. В това е и единствената сила — на единствения човек. На никой друг не можеш да се довериш освен на себе си.

Повече не проговорил на капитан Бейкър, разправяше баща ми, но не прехвърлил враждата върху сина му, господин банкера Бейкър. Не би го направил по същата причина, по която не би опожарил и кораб.

Боже мили, закъснявам за дома. Прибрах се почти на бегом и минах, без да се замислям, по главната улица. Все още бе тъмно, но по ръба на морето се бе появила светла ивица, от която вълните изглеждаха стоманено сиви. Свих покрай паметника на загиналите във войната и минах покрай пощата. Както и очаквах, в един вход се беше подслонил Дани Тейлър с ръце в джобовете, с вдигната яка на опърпаното палто и със спуснати наушници на стария ловджийски каскет. Лицето му бе синьо-сиво от студ и болест.

— Ъ-ъ — каза, — не искам да те безпокоя. Извинявай. Но имам спешна нужда от малко мозъкотрошачка. Нали знаеш, че в противен случай нямаше да те моля.

— Знам. Искам да кажа — не знам, но ти вярвам. — Дадох му банкнота от един долар. — Това оправя ли те?

Устните му затрепериха като на канещо се да ревне дете.

— Благодаря, Ит — рече. — Това ще ме приспи за целия ден, а може би и за нощта. — Самата мисъл, изглежда, подобри вида му.

— Дани, време е вече да престанеш. Да не мислиш, че съм забравил? Та ти ми беше като брат, Дани. И още си. Готов съм на всичко, за да ти помогна.

Хлътналите му бузи леко се оцветиха. Погледна към парите в ръката си и сякаш предвкуси първата глътка от мозъкотрошачката. После ме изгледа с метално ледени очи:

— Първо на първо, това не влиза на никого в работата. И второ на второ, нямаш пукната пара, Ит. И ти си сляп като мен, но твоята слепота е по-друга.

— Чуй ме, Дани.

— От какъв зор? Че аз съм далеч по-добре от теб. Имам си скрит коз. Помниш ли селското ни имение?

— Онова, дето му изгоря къщата ли? Където си играехме в мазето?

— Не си го забравил. То си е мое.

— Защо не го продадеш, Дани, и не почнеш наново?

— Не го продавам. От околията откъсват по малко всяка година вместо данък. Но голямата поляна си е все още моя.

— Защо не щеш да го продадеш?

— Защото там ми е сърцето. То е Даниел Тейлър. Докато го имам, нито едно християнско копеле не може да ми каже какво да правя и никое копеле не може да ме постави под попечителство за собственото ми добро. Чаткаш ли?