Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Тази сутрин обаче не само не я слушах, но и изгарях от желание да се махна. Изглежда, имах нужда да поговоря със себе си, а на нея нямаше какво да й кажа — понеже за нейно оправдание бих си признал, че и тя не ме слуша, което понякога никак не е зле. Тя по-скоро се вслушва в тона и интонацията ми и от тях си прави заключенията за здравето и настроенията ми и дали съм уморен, или весел. Не че този й начин отстъпва с нещо на останалите. А и като се замисля, тя май не ме слуша не понеже не й говоря, а защото се вслушва в някакъв тъмен слушател вътре в самия мен. И затова и тя всъщност не ми говори. Естествено, ако става дума за децата или някоя друга адска криза, всичко това се променя.

Много често съм си мислел за това, как казването зависи от самото естество на слушащия. Много от собствените ми приказки са насочени към хора, които вече са мъртви, например дребничката ми леля Дебора от Плимут Рок или Стария капитан. Улавял съм се, че споря с тях. Помня как по време на един изтощителен, прашен двубой се провикнах към Стария капитан: „Ама наистина ли трябва?“ А той съвсем ясно ми отвърна: „Разбира се. И престани да шепнеш.“ Никога не е спорил с мен — никога. Просто казваше какво трябва да направя, а аз изпълнявах. В което няма нищо загадъчно, нито мистично. Просто се съветваш или намираш извинение в онова, което вече е оформено и е заседнало сигурно вътре в теб.

За чисто разказване, което всъщност си е молене, напълно ми стигат за слушатели немите ми и словоохотливи консервирани и бутилирани стоки в бакалницата. Същото важи и за някое минаващо покрай мен животно или птица. Нито спорят, нито повтарят чутото.

Мери каза:

— Отсега ли тръгваш? Имаш още цял половин час. Ама така е, като ставаш толкова рано.

— Имам да отварям куп дървени каси — рекох. — Сума ти неща да подредя по стелажите, преди да отворя. Изключително важно решение трябва да взема: мога ли да държа туршиите на една и съща лавица с консервираните домати? Пречат ли консервираните кайсии на прасковите? Самата ти си наясно със значението на хармоничните цветове върху една рокля.

— Няма нещо, за което да не се шегуваш — каза Мери. — Но това ме радва. По-добре е, отколкото да си вкиснат. Това, да са вкиснати, е присъщо на повечето мъже.

Така че подраних. Ред Бейкър още не беше излязъл. По това куче, че и по всяко друго куче, можеш да си сверяваш часовника. Оставаше му точно половин час до началото на тържествената му обиколка. Нямаше да се яви — не се и яви — и Джои Морфи. Банката нямаше да работи с клиенти, но това не значеше, че Джои няма да отиде и да забие нос в бумагите. Градът бе съвсем притихнал, което се дължеше на многото заминали нанякъде за великденския уикенд. Та нали Великден, Четвърти юли и Денят на труда са най-големите празници. И хората пътуват — включително и онези, които не желаят. Стори ми се, че дори врабчетата по „Брястова“ са отпътували.

Видях се обаче с дежурния Стоунуол Джаксън Смит, докато излизаше от кафенето „Фоурмастър“, където си беше пил кафето. Толкова слаб и крехък бе видът му, че пистолетът и белезниците направо изглеждаха несъразмерни спрямо тялото му. Фуражката му бе весело килната и чоплеше зъбите си с подострено паче перо.

— Сериозна работа, Стоуни. Труден ден за печелене на пари.

— Ъ? — отвърна ми. — В града няма жива душа. — С което искаше да каже, че му се ще и той да не е тук.

— Да си попадал на някое убийство или друго зловещо удоволствие?

— Спокойно е, общо взето — рече. — Само някакви хлапета са се треснали в моста. Ама колата си е тяхна, така че не ми пука. Съдията ще ги накара да платят за ремонта на моста. Чу ли за банковия обир във Флъдхамптън?

— Не.

— И телевизия ли не си гледал?

— Още нямаме телевизор. Много ли са отмъкнали?

— Тринайсет хиляди, разправят. Вчера, точно преди да затворят. Трима души. Обявени са за издирване в четири щата. Уили сега е на шосето и сигурно псува донемайкъде.

— Е, не е останал недоспал си.

— Знам. Но и аз не съм спал. Цяла нощ бях на крак.

— Мислиш ли, че ще ги хванат?

— О! Сто на сто. Щом става дума за пари. Застрахователните компании постоянно дават зор.

— Щото, ако не те хванат, си заслужава.

— Доста пари са — съгласи се той.

— Стоуни, няма да е лошо да наминеш към Дани Тейлър. Ужасно зле изглежда.

— Въпрос на време — рече Стоуни. — Но ще мина и покрай него. Срамота е. Добро момче. От хубаво семейство.

— Ще си умра от мъка. Добро приятелче ми беше.

— Да, ама вече с нищо не може да му се помогне. Ще вали, Ит. А Уили мрази да се мокри.