Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

На обяд стъкмих четири сандвича с кашкавал и шунка, с маруля и майонеза. Шунка и маруля, шунка и маруля.

А щом се ожениш, те хваща за гръцмуля. Занесох два от сандвичите с шише кока-кола до задния вход на банката и ги подадох на Джой-бой.

— Откри ли грешката?

— Още не. Имам чувството, че ми е някъде пред очите, но аз съм сляп.

— Защо не си починеш до понеделник?

— Не мога. Банковото дело е капризна работа.

— Понякога, когато спреш да си мислиш за нещо, то ти се явява в ума.

— Знам. Благодаря за сандвичите. — Повдигна леко едната горна филия, да се убеди, че не съм забравил марулята и майонезата.

В бакалския бизнес съботния следобед преди Великден е направо „гола вода“, както би се изразил моя августейши и неграмотен син. Но се случиха все пак две неща, които поне на мен ми доказаха, че изживявам някаква дълбока подводна промяна. Имам предвид, че нито вчера, нито през който и да било от предходните дни щях да постъпя така, както постъпих сега. Все едно разглеждаш мостри на тапети. Сякаш развих съвсем ново руло.

Като начало цъфна Маруло. Артритът явно доста го мъчеше. Свиваше и разпускаше юмруци като някакъв щангист.

— Как е?

— Слаба работа, Алфио. — За пръв път го наричах с малкото му име.

— Градът е празен…

— По-приятно ми е да ми викаш „момче“.

— Мислех, че не обичаш.

— Установих, че всъщност ми е приятно, Алфио.

— Всички са заминали нанякъде. — Изглежда, раменете му горяха, сякаш в ставите са му сипали горещ пясък.

— Преди колко време си дошъл от Сицилия?

— Четирийсет и седем години. Отдавна.

— Ходил ли си си оттогава?

— Не.

— Що не им отидеш на гости?

— За какво ми е? Всичко се е променило.

— Не ти ли е любопитно да видиш?

— Не особено.

— Живи роднини?

— Има. Брат ми и децата му. И те си имат деца.

— Няма да е лошо да се запознаеш с тях.

Изгледа ме горе-долу така, както аз изгледах Марджи — за пръв път ме видя.

— Какво си намислил бе, момче?

— Мъка ми е, като гледам как те мъчи артритът. И ми мина през ум, че в Сицилия е топло. Може да поуспокои болката.

— Какво ти става? — изгледа ме подозрително.

— В смисъл?

— Изглеждаш ми по-друг.

— О, дойде ми добра вест.

— Да не напускаш?

— Засега не. Ако решиш да заминеш за Италия, обещавам ти да остана.

— Каква е добрата вест тогава?

— Рано е да ти кажа. Нещата са още така… — завъртях длан наляво-надясно.

— Пари ли?

— Не е изключено. Виж какво, ти вече си достатъчно богат. Що не се върнеш в Сицилия да им покажеш как изглежда един заможен американец? Поеми малко слънце. Аз ще се грижа за магазина. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.

— Няма ли да напускаш?

— Не, по дяволите. Достатъчно добре ме познаваш, за да знаеш, че няма да ти изчезна.

— Променил си се, момче. Защо?

— Казах ти. Бягай да погониш бамбините.

— Не ми е там мястото — рече, но усетих, че съм посял нещо — нещо сериозно. И съм сигурен, че ще дойде нощес да прегледа счетоводството, старото му подозрително копеле.

Едва си тръгна той и — досущ като вчера — влезе търговският агент на „ББД & Д“.

— Не идвам по работа — каза. — Ще прекарам уикенда в Монток. Просто реших да намина.

— Радвам се — отвърнах. — Защото искам да ти върна ей това. — И извадих портфейла с подаващата се от него двайсетачка.

— По дяволите, най-невинен подарък. Пък и нали ти казах, че не съм по работа.

— Вземи си го!

— Какво искаш да ми кажеш?

— В нашия край това е равносилно на договор.

— Е, и? Да не си се обидил?

— Ни най-малко.

— Тогава?

— Вземи си го! Наддаването още не е приключило.

— Боже мили… да не би „Уейлъндс“ да са ти дали по-добра оферта?

— Не са.

— Кой тогава — ония проклети вериги за преоценени стоки ли?

Пъхнах двайсетачката в горното му джобче зад подаващото се връхче на носната кърпичка.

— Портфейла ще го задържа — рекох. — Харесва ми.

— Виж какво. Не мога да ти предложа нищо, без да се обадя в управлението. Не решавай окончателно докъм вторник. Ще ти звънна. Като ти кажа, че се обажда Хю, ще знаеш, че съм аз.

— Щом искаш да се охарчваш за телефонни разговори.

— Добре де, ти все пак не решавай окончателно дотогава. Моля те.

— Ще те изчакам — рекох. — Ще ходиш ли на риболов?

— Само на лов за мацки. Поканих и онова парче Марджи да дойде с мен. Ама ми отказа. Насмалко да ми откъсне главата. Не ги разбирам тия жени — мацките.

— Стъранно, колоко стъранно! 15 15 Луис Карол. Алиса в страната на чудесата (превод Лазар Голдман, Стефан Гечев), С., 1969. — Б.пр.