Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Помня как се възхищавах от мъдростта на Х. К. Андерсен. Царят споделял тайните си с някакъв кладенец, където те били в безопасност. Онзи, който разправя тайни или разказва нещо, задължително трябва да има предвид кой го слуша или чете, понеже една история има толкова версии, колкото и читатели. Всеки си взема от нея онова, което иска или може, приспособявайки разказа към своя тертип. Някои си избират отделни части и зарязват останалото, други прекарват историята през цедката на собствените си предубеждения, трети я украсяват с личното си удоволствие. Един разказ трябва задължително да има известни допирни точки с читателя, за да му създаде чувството, че си е у дома. Едва тогава ще е готов да възприеме чудесата. Приказката, която бих разказал на Алън, ще е различна по структура от същата приказка, но разказвана на Мери, а ако и Маруло се включи сред слушащите — ще трябва да я оформя така, че да пасне на Маруло. Затова ми се струва, че Андерсеновият кладенец е най-добрият слушател. Само приема, а ехото, което връща, е слабо и скоро заглъхва.

Имам чувството, че ние — почти всички, да речем — сме откърмени от науката на деветнайсети век, която е отричала всичко, неподдаващо се на измерване или обяснение. Те, необяснимите неща, пак са си съществували, но поне са нямали нашата благословия. Отказвахме да видим необяснимото, та междувременно голям дял от света бе изоставен в полза на деца, луди, глупаци и мистици, интересуващи се повече от това, какво представлява дадено нещо, а не защо съществува. Затова таваните по света съдържат толкова много стари и прекрасни вещи, понеже хем не ги желаем около себе си, хем не смеем да ги изхвърлим.

От една от полиците висеше самотна крушка без абажур. Върху гредореда таванското дюшеме е от ръчно дялани чамови талпи, петдесет сантима широки и пет сантима дебели, които носят спокойно товара на подредените сандъци и кутии, увити в хартия лампиони, вази и най-разнообразни изпратени в изгнание украшения. Светлината се стелеше нежно по няколкото поколения книги върху откритите, но добре избърсани от прах лавици. Моята Мери е заклет враг на прахта и следи за чистотата не по-зле от един казармен старшина. Книгите са подредени по големина и цвят.

Алън бе положил глава върху горния ръб на една от етажерките и се блещеше ядно на книгите й. Дясната му ръка бе върху главата на тамплиерския меч, насочен надолу сякаш е бастун.

— Заел си символична поза, сине. Бих я озаглавил „Младост, война и учение“.

— Искам да те питам… нали каза, че тук имало книги с разни сведения.

— Какви например?

— Патриотични дрънканици, за съчинението.

— Разбирам. Патриотични дрънканици. Ритмично звучи, нали? „Тъй скъп ли е животът и тъй сладък ли е мирът, че да платим за него с вериги и робия? Да не дава Господ всемогъщи! Не знам другите какъв курс ще поемат, но що се отнася до мен лично, или ми дайте свобода, или ми дайте смърт!“ 17 17 Последният абзац от реч, произнесена на 23.III. 1775 г. От Патрик Хенри (Patrick Henry — 1736–1799) — виден деец на Американската революция. — Б.пр.

— Ей, ама това направо е страхотно!

— Че как иначе? По онова време на земята са живели великани.

— Защо не съм бил жив тогава. Пиратски кораби. Представяш ли си! Бум-бум! Вдигай знамето! Делви с жълтици и дами в копринени рокли и с накити. Де да бях живял в ония времена. Някои от дядовците ми са живели… живели. Ти лично ми го каза.

— Тяхното е било нещо като благородно пиратство — наричали са се капери. Но подозирам, че не е било толкова готино, колкото сега ни се струва. Осолено телешко и сух хляб. Да не говорим, че по онова време по света е имало и скорбут.

— Какво от това. Аз ще си прибирам златото и ще си го донасям у дома. Май вече не разрешават подобни работи?

— Не, сега нещата са на по-широка нога и по-организирани и им викат дипломация.

— Едно момче от училище спечелило две телевизионни награди — една от петдесе и една от двеста долара. К’во ще кажеш, а!

— Трябва да е умно момче.

— Тоя ли? Ами! Имало си номер. Научаваш номера и си измисляш някаква хава.

— Хава ли?

— Ами, да. Например, че си сакат или че отглеждаш жаби, за да издържаш старата си майка. Въпросът е да привлечеш любопитството на публиката, та да те изберат. Той си има едно списание с всяко едно състезание в цялата страна. Тате, ще ми купиш ли и на мен такова списание?

— Е, пиратството е отмряло, но поривът продължава да мъждука.

— Какво значи това?

— От нищо — нещо. Забогатяване без труд.