Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Ще ми купиш ли списанието?

— Бях останал с впечатлението, че след скандала с подкупите на диск-жокеите на подобни неща се гледа с лошо око.

— По дяволите, изобщо не е така. Пардон, изобщо не е така, сър. Направили са само леки промени. Ех, само да се докопам поне до малко от плячката.

— Значи пак за плячка става дума.

— Мангизите са си мангизи, както и да си се сдобил с тях.

— С това вече не съм съгласен. На самите пари нищо им няма, ако си ги добил по този начин, но онзи, който ги добива, пострадва.

— Че как ще пострада? Нали не е забранено от закона? Ами, че някои от най-богатите хора в страната…

— Чарлз, сине мой, сине мой.

— Защо ми викаш „Чарлз“?

— Задължително ли е да си богат, Алън? Абсолютно задължително ли е?

— Ти какво, мислиш, че ми е приятно да живея без мотоциклет ли? Поне двайсе от момчетата си имат мотори. И какво мислиш, че ми е на мен, като изобщо си нямаме кола, да не говорим за телевизор?

— Страшно неприятни са ми такива приказки.

— Не си даваш сметка, какво ми е на мен, тате. Преди време писах в клас тема, как прадядо ми бил капитан на китобоен кораб.

— То си е така.

— Целият клас се спука от смях. И знаеш ли как ми викат вече? Кашалота. На теб приятно ли щеше да ти е?

— Гадно е.

— Нямаше да е толкова гадно, ако ти беше адвокат или работеше в банка, или нещо такова. Знаеш ли какво съм решил да направя с първата спечелена плячка?

— Нямам представа.

— Ще ти купя кола, за да не ти е кофти, че другите си имат, а ти — не.

— Благодаря ти, Алън — рекох с пресъхнало гърло.

— Няма за какво. На мен така или иначе още ми е рано за книжка.

— На тази етажерка ще намериш всички известни речи в историята на страната ни, Алън. Надявам се да прочетеш поне някои от тях.

— Задължително. Налага ми се.

— Дано е така. Наслука. — Докато слизах тихо по стълбите, облизах устни. Алън в едно беше прав. Наистина се чувствах кофти.

Седнах на креслото си до лампиона и Мери ми донесе вестника.

— Ти си едно съкровище, рибке моя.

— Тоя костюм много добре ти стои.

— А ти приемаш поражението с достойнство, пък и можеш да готвиш.

— Вратовръзката ти отива на очите.

— Пак си намислила нещо. Усещам те. Ще ти кажа една тайна, ако ми кажеш твоята.

— Никаква тайна нямам — рече.

— Измисли си някаква!

— Не мога. Моля те, кажи ми твоята, Алън.

— Подслушват ли ни детенца с ушенца?

— Не.

— Добре. Днес дойде Марджи Йънг-Хънт. Свършило й било кафето. Имам чувството, че има някакви чувства към мен.

— Добре, разправяй нататък.

— Ами, говорехме си за предсказанието й и аз казах, че ми е интересно, ако го повтори, дали ще се падне същото.

— Не може да бъде!

— Точно това бяха думите ми. А тя каза, че и на нея ще й е интересно.

— Но ти нали не се занимаваш с такива работи?

— Щом става дума за хубави неща — интересуват ме.

— И мислиш, че ще ни гледа пак довечера ли?

— Ако чак пък толкова желаеш да научиш какво мисля, ще ти кажа, че тя точно за това идва.

— Не си прав! Аз я поканих.

— След като ти е внушила да го направиш.

— Ти не я обичаш.

— Напротив, напоследък все повече ми харесва и започвам да изпитвам и уважение към нея.

— Все имам чувството, че се занасяш.

Елън влезе тъй тихо, че останах с чувството, че може да е подслушвала, което сигурно си беше така. Елън е стопроцентово момиче, при това е на тринайсет, сладка и умислена, весела и чувствителна, че и болнава, когато има полза. Намира се във фазата на готово да се втвърди тесто. Понякога изглежда хубавка, понякога — не. И е изкусна манипулаторка — гушка се в мен, диша ми във врата, слава Богу, че дъхът й е сладък като на крава. И гледа да те докосва през цялото време.

Облегна се на страничната облегалка на креслото и слабичкото й раменце се опря в моето. Прекара розов нокът по ръкава на сакото ми до космите на китката и ме хвана гъдел. Златните косъмчета по ръката й блестяха като златист прах под светлината на лампата. Хитруша ми е тя, но сигурно и останалите стопроцентови момичета са същите.

— Лакирала си се — отбелязах.

— Мама ми дава само ако е розов. Много грубо са ти изрязани ноктите.

— Нали?

— Поне са чисти.

— Мих ги с четка.

— Мразя мръсни нокти като тези на Алън.

— Ти май изобщо го мразиш Алън до дъното на душата си.

— Има нещо такова.

— Браво на теб. Ами, вземи, че го пречукай.

— Пак се будалкаш. — Прекара пръсти зад ухото ми. Сигурно вече подлудява някои хлапаци.

— Чух, че вече пишеш съчинението.