Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Можеш да го повториш — рече. Не бях чувал някой да използва този израз поне от петнайсет години. Изглеждаше ми притеснен. — Не прави нищо, докато не ти се обадя — каза. — Исусе, а пък аз си мислех, че ще преметна лесно и това селянче.

— Нямам намерение да мамя господаря си.

— Глупости. Ти просто надигаш мизата.

— Току-що отказах да приема подкуп, ако искаш да съм по-точен.

Това, изглежда, му доказа, че съм различен от останалите. Започна да ме гледа с уважение, от което ми стана приятно. Направо се кефех. Пичът мислеше, че съм като него, само че по-добър.

Канех се да затварям, когато ми звънна Мери.

— Итън — рече, — надявам се, че няма да се ядосаш…

— За какво, пачо краче?

— Ами тя е толкова самотна, та ми мина през ум… а, бе, поканих Марджи на вечеря.

— Че какво му е лошото?

— Не се ли ядоса?

— Не съм, по дяволите.

— Не богохулствай. Утре е Великден все пак.

— Като го каза, та се сетих. Изглади си най-хубавата рокля. В четири сме канени у Бейкър.

— У тях ли?

— Да, на чай.

— Ще трябва да си облека великденския тоалет за черкуване.

— Много ти отива, осмундичке 16 16 Osmunda regalis (лат.) — царска папрат — Б.р. .

— Нали не се ядоса за Марджи?

— Обичам те — рекох. И си е така. Наистина я обичам. И помня, че си рекох какъв дяволски мъж може да излезе от един мъж.

Минах по „Брястова“. Свърнах по застланата с баластра пътека, спрях и се загледах в старата къща. Изглеждаше ми някак си по-друга. Усещах я като своя. Не на Мери, не на баща ми, нито на Стария капитан, а лично моя. От мен зависеше дали да я продам, да я запаля, или да я оставя.

Не бях изкачил и първите две стъпала към кухнята, когато мрежестата врата се отвори с трясък и Алън излетя с бойния вик:

— Какво стана с „Пийкс“? Носиш ли ми „Пийкс“?

— Не — рекох. И — о, чудо на чудесата — той дори не изпищя от болка или разочарование. Нито пък се позова на майка си да потвърди, че съм му обещал. Само каза „О!“ и се прибра тихичко.

— Добър вечер — казах на отдалечаващия му се гръб, а той спря и изрече „Добър вечер“, сякаш беше някаква току-що научена нова дума на чужд език.

В кухнята влезе Мери.

— Подстригал си се — каза. Щом й се сторя нещо особен, веднага решава, че или ме тресе, или съм се подстригал.

— Не, ролчице, не съм.

— Защото аз съм се разхвърчала да оправям къщата.

— За какво?

— Нали ти казах, че Марджи ще идва на вечеря.

— Това го разбрах, но кое налага цялата дандания?

— От векове не сме канили някого на вечеря.

— Така е. Абсолютно вярно е.

— Ще си облечеш ли тъмния костюм?

— Не, дежурния сив — съвсем приличен е още.

— Защо не тъмния?

— Не искам да му развалям ръбовете преди утрешната черква.

— Сутринта пак ще ти го изгладя, ако трябва.

— Ще си облека дежурния сив — в цялата околия надали има по-готин от него.

— Деца — провикна се тя. — Да не сте посмели да пипнете нещо! Сложила съм купичките за ядки. Защо не искаш тъмния?

— Ей така.

— Марджи ще е изтупана до козирката.

— Марджи ме харесва в сивия.

— Ти откъде знаеш?

— Тя ми каза.

— Не ти е казвала такова нещо.

— Писа писмо до редакцията по въпроса.

— Дръж се сериозно. Нали няма да се държиш лошо пред нея?

— Ще я ухажвам непрестанно.

— Мисля, че тъмният ще ти стои по-добре — щом тя ще идва.

— Виж какво, цветарке моя, когато се прибрах, беше ми абсолютно безразлично дали ще съм облечен, или гол. А ти само за две секунди ме постави в положение да не обличам друго освен сивия работен костюм.

— Само за да ми правиш напук ли?

— Точно така.

— О! — каза тя със същия оня тон, който бе използвал и Алън.

— Какво ще ядем? Искам папийонката ми да е в тон с месото.

— Пиле на фурна. Не улавяш ли миризмата?

— Май да. Мери… аз… — Но не продължих. Какъв смисъл имаше? Не можеш да се противопоставиш на един национален инстинкт. Явно бе посетила разпродажбата на пилета в „Сейф Райт“. По-евтино, отколкото при Маруло. Аз, естествено, ги получавах по цени на едро и хиляди пъти съм й обяснявал на Мери защо веригите от магазини правят промоции. Въпросът е да те прикоткат, при което купуваш и куп други неща, които не са на промоция, но просто са ти под ръка. Хем всички го знаят, хем всички се подлъгват.

Лекцията ми към Мери Многоцветната умря при раждане. Новият Итън Алън Холи се движи в крак с безумията на нацията и се възползва от тях при всяка възможност.

— Надявам се да не мислиш, че съм изневерила на фирмата ти — каза Мери.