Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Чух какво е направила тая мръсна подлярка.

— А чу ли ти самият какво си направил?

Навряното в ъгъла мишле атакува.

— Пука ми. Всички го правят. Това е положението за съжаление.

— И ти си убеден, че така трябва?

— Ти не четеш ли вестници? Всички постъпват така — до най-горе. Само отвори вестника, и ще се убедиш. Почнеш ли да се чувстваш като света вода ненапита, отвори първия вестник. Бас държа, че и ти навремето си преписвал оттук-оттам — всички така правят. И няма да съм изкупителна жертва за всички. От нищо не ми пука. Освен от тая мръсна подлярка.

Мери бавно се пробужда, но вече бе съвсем будна. Може и изобщо да не беше заспивала. Заварих я в стаята на Елън, приседнала на ръба на леглото. Уличната лампа я осветяваше достатъчно, а по лицето й се движеха сенките на листата. Седеше неподвижна като скала — огромна гранитна скала насред бурния прилив. Вярно излезе. Оказа се по-твърда от подметка на ботуш, неподвижна, неподдаваща се, предоставяща безопасност.

— Няма ли да си лягаш, Итън?

Значи и тя бе подслушвала.

— Още не, скъпа моя.

— Пак ли излизаш?

— Да. Ще се поразходя.

— Имаш нужда от сън. Пък и още вали. Наложително ли е да излизаш?

— Да. Има там едно място, където трябва да отида.

— Облечи си шлифера. Предния път го забрави.

— Да, скъпа моя.

Този път не я целунах. Не можех в присъствието на свитата на кълбо и завита презглава фигура до нея. Но докоснах рамото й, докоснах лицето й и установих, че е по-твърда от подметка на ботуш.

Отбих се до банята за пакетче ножчета за бръснене.

Бях вече в преддверието и вадех шлифера си от гардеробчето според наставленията от Мери, когато чух боричкане, бързи стъпки и Елън се хвърли отгоре ми, сумтейки и подсмърчайки. Зарови кървящия си нос в гърдите ми и ме обгърна, притискайки ръцете ми към тялото. Цялото й тяло се тресеше.

Хванах кичура над челото й и придърпах главата й под светлината на нощната лампа в преддверието.

— Вземи ме със себе си.

— Не мога, глупаче мое. Но ако дойдеш в кухнята, ще измия личицето ти.

— Вземи ме с теб. Ти няма да се върнеш.

— Що за приказки, бебчо. Разбира се, ще се върна. Винаги се връщам. Хайде, върви да си лягаш. Като си починеш, ще се почувстваш по-добре.

— Ти не искаш ли да ме вземеш със себе си?

— Там, където отивам, няма да те пуснат. Да не искаш да стоиш отвън по нощница?

— Не те пускам.

Пак ме сграбчи, а ръцете й загалиха моите, тялото ми, юмручетата й се напъхаха дълбоко в джобовете ми, та се уплаших да не напипа ножчетата. Винаги я е избивало на галене, на нежности, на изненадващи действия. Внезапно ме пусна, отдръпна се с навирена глава, с твърд поглед и без сълзи. Целунах мърлявата й бузка и усетих с устните си засъхналата кръв. После се извърнах към вратата.

— Бастунът не ти ли трябва?

— Не, Елън. Не тази нощ. Лягай си, миличко. Отивай да спиш.

Хукнах, колкото краката ме държаха. Бих казал, че избягах и от нея, и от Мери. Защото чух отмерените стъпки на Мери да слизат по стълбата.

Приливът бе започнал. Преджапах през топлата вода на залива и издрапах до моето Място. Пред входа му се бе образувал бавен водовъртеж, който течеше през панталона ми. Дебелият портфейл в задния ми джоб ме притискаше по хълбока, после започна да прогизва и да изтънява под тежестта на тялото ми. Лятното море бе пълно с медузки с размера на зърна от касис, провесили пипалца с парещи накрайници. Усещах острите им ужилвания, докато се стичаха покрай краката и корема ми и докато Мястото бавно вдишваше и издишваше вълните. Дъждът бе преминал в слаба мъгла, която събираше всички звезди и градски лампи и ги разпростираше равномерно в тъмен блясък с цвят на калай. Третата скала се виждаше и оттук, но от Мястото не можех да тегля правата линия, която да ме отведе над потъналия кил на „Бел Адеър“. Една по-мощна вълна ме повдигна и усетих как краката ми станаха свободни и някак си отделени от самия мен, а отнякъде изникна нетърпелив вятър и подгони капчиците мъгла като овце. И тогава видях звездата, издигаща се над ръба — беше закъсняла, прекалено закъсняла. Някакъв съд навлезе в пристанището с бумтящ двигател — платноходна яхта, ако можеше да се съди по бавния, тържествен звук на мотора й. Над назъбения вълнолом зърнах бялата светлина на върха на мачтата й, но червената и зелената светлина на носа и кърмата бяха под линията ми на наблюдение.

Кожата ми пламтеше под убожданията на медузките. Чух как пусна котвата и светлината на върха на мачтата угасна.