Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Предполагам, че мен търсиш — каза. И оправи кичур коса, който не бе на мястото си.

— Какво те кара да мислиш така?

Извърна се, хвана ме под ръка и с пръстите си ми подсказа да продължа да вървя.

— Все на такива като теб ми върви. Бях във „Фоурмастър“. Видях, че минаваш, и реших, че ме търсиш, затова заобиколих набързо по съседните улички, за да те засека.

— Как знаеше откъде ще мина?

— Не знам. Някакво вътрешно усещане. Чуй как цвърчат цикадите — това е на още жеги и безветрие. Не се притеснявай, Итън, след малко ще излезем извън осветлението. Можеш да дойдеш у нас, ако желаеш. Ще те почерпя — студена напитка във висока чаша от висока гореща жена.

Оставих пръстите й да ме насочат към сенките на някакъв неподкастрен жив плет. Поселите се по земята жълти цветчета прогаряха мрака.

— Ето, че вече сме у дома — гараж с надстроен купол на удоволствията.

— Кое все пак те кара да мислиш, че точно теб търсех?

— Или мен, или някоя като мен. Ходил ли си някога на борба с бикове, Итън?

— Веднъж само, в Арл, веднага след войната.

— Вторият ми съпруг често ме водеше. Обожаваше това зрелище. Според мен борбите с бикове са за мъже, които не са особено смели, но копнеят да са. Ако си бил дори само веднъж, ще разбереш какво искам да кажа. Нали помниш как след всичките премятания на плаща бикът се мъчи да убие нещо, което го няма?

— Да.

— И нали си забелязал как се обърква и изнервя, понякога направо спира и започва да се чуди какъв е отговорът? Точно тогава се налага да му изпратят един кон, иначе сърцето му няма да издържи от мъка. Трябва да наръга с рога си нещо солидно, иначе духът му ще умре. Е, в случая аз изпълнявам ролята на коня. И затова все такива мъже ми се падат — объркани и озадачени. Ако успеят да ме мушнат с рога си, постигат някаква малка победа. Тогава могат пак да прибегнат до плаща и шпагата.

— Марджи!

— Секунда само. Търся си ключа. Помириши японския нокът 80 80 Lonicera — декоративно цъфтящо растение. — Б.пр. !

— Но аз току-що пожънах една победа.

— Нима? Закачи ти се плаща ли? И ти го стъпка?

— Откъде знаеш?

— Знам единствено кога някой мъж търси мен или някоя друга Марджи. Внимавай по стълбите — тесни са. И си пази главата. А, ето го и ключа на лампата — какво ти казах? Истински купол на удоволствията, с притъмнено осветление, аромат на мускус… та дори и безслънчево море!

— Ти май наистина ще излезеш вещица.

— Не си ли се убедил досега, по дяволите. Една нещастна, окаяна провинциална вещица съм аз. Седни там, до прозореца. Ще включа фалшивия бриз. После, както казват, ще се „преоблека в нещо по-удобно“ и ще ти налея една голяма ледена мозъкотрошачка.

— Ти тая дума откъде я знаеш?

— Много добре ти е известно откъде.

— Добре ли го познаваше?

— Една определена част от него. Онази, която е достъпна за жената. Понякога е най-хубавата, но не се случва много често. У Дани беше. Имаше ми доверие.

Стаята бе нещо като албум със спомени от други стаи — дреболии и парчетии от други животи, нещо като забележки под линия. Вентилаторът до прозореца бучеше шепнешком.

Върна се след малко в нещо дълго, веещо се и издуващо се и донесе със себе си парфюмен облак. След като го поех, каза:

— Не се притеснявай. Никога не съм си го слагала за пред Мери. Ето ти питието — джин с тоник. Всъщност намазах само ръба на чашата с тоник. Иначе си е джин — чист джин. Ако разтракаш кубчетата лед, ще решиш, че е разхладително.

Гаврътнах го все едно че беше бира, и усетих как сухата му жега се разстла по раменете ми и заслиза надолу по ръцете, та чак кожата ми затрептя.

— Изглежда, точно от това имаше нужда — рече.

— Май си права.

— Ще те накарам да се почувстваш като смел бик — но с известна съпротива, та да си мислиш, че си постигнал някаква победа. Точно това, от което се нуждае един бик.

Втренчих се в ръцете си — изподрани и изпонарязани от отваряне на каси и кашони — и в не особено чистите ми нокти.

Взе костния бастун от дивана, където го бях оставил.

— Надявам се, че няма да ти трябва за повдигане на спадналата ти страст.

— Ти мой враг ли си вече?

— Аз да съм ти враг? Аз, играчката на Ню Бейтаун?

Толкова дълго мълчах, че я усетих как се изнервя.

— Не бързай — каза. — Цял живот можеш да обмисляш отговора си. Ще ти донеса още едно.

Поех пълната чаша от ръката й, а устните и устата ми бяха тъй пресъхнали, че се наложи да отпия, преди да й отговоря, но дори и тогава по гърлото ми имаше налеп.