Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Какво искаш от мен?

— Бих се съгласила и на любов.

— От човек, който обича жена си?

— Мери ли? Та ти дори не я познаваш.

— Знам, че е грижовна, нежна и донякъде безпомощна.

— Безпомощна ли? Тя е по-яка от подметката на ботуш. И ще продължи да действа дълго след като си изпотрошил собствения си двигател. Тя е като чайка, която се възползва от вятъра, за да се носи във въздуха, без да размахва криле.

— Това изобщо не е така.

— Ще премине с песен първата голяма неприятност, докато ти направо ще изгориш.

— Какво искаш от мен?

— Няма ли да ми пуснеш ръка? Няма ли да блъскаш с бедра по омразата си върху добрата стара Марджи?

Оставих полупразната си чаша върху една малка масичка, а тя я вдигна с бързината на змия и подложи отдолу й пепелник, като забърса с ръка мокрия пръстен.

— Марджи… ще ми се да те опозная.

— Хайде, бе. Интересува те какво си мисля за твоето представление.

— Няма да мога да изчисля какво точно искаш, докато не разбера що за човек си.

— Тоя май на сериозно говори. Хайде, ще ти бъда екскурзовод. Марджи Йънг-Хънт с пушка и фотоапарат. Бях добро момиченце, умно момиченце и средно смотана танцьорка. Срещнах един така наречен възрастен мъж и се омъжих за него. Той не ме обичаше. Беше направо влюбен в мен. А за едно умно момиченце то е все едно да му поднесеш всичко на сребърен поднос. Не обичах кой знае колко да танцувам, а още по-малко пък — да работя. Когато го зарязах, той така се обърка, че дори не се сети да вкара в следбрачното споразумение клауза да не се омъжвам повторно. Така че се омъжих за друг и такава световна обиколка му устроих, че той пукна. И вече двадесет години чекът му ми каца на всяко първо число на месеца. От двадесет години не съм свършила и грам работа, ако не се смята получаването на някой и друг подарък от обожателите ми. Може и да не ти се вярва, но са си цели двадесет години. Вече не съм добро момиченце.

Отиде до кухнята, донесе в дланта си три кубчета лед, пусна ги в чашата си и ги заля с джин. Мърморещият вентилатор тласкаше към нас мириса на морското дъно, оголено от отлива. После тихичко промълви:

— Ще натрупаш сума ти пари, Итън.

— Вече знаеш за сделката?

— И сред най-благородните римляни има предатели.

— Продължавай.

Замахна нашироко с ръка и чашата й полетя; бучките лед отскочиха като зарчета от стената.

— Любимият получи удар миналата седмица. Добие ли стайна температура — край на чековете. Аз съм стара, мързелива и ме е страх. Поставила съм те като резерва, но ти нямам вяра. Току-виж си нарушил правилата. Или решиш да си честен. Казвам ти най-откровено — страх ме е.

Изправих се и установих, че краката ми са натежали, но не и нестабилни — просто тежки и чужди.

— С какъв работен материал разполагаш?

— И Маруло ми беше приятел.

— Разбирам.

— Не искаш ли да легнеш с мен? Добра съм. Всички ми го казват.

— Не те мразя.

— Тъкмо затова ти нямам вяра.

— Ще видим какво може да се измисли. Мразя Бейкър. Я вземи да го свалиш.

— Що за език. И не си пиеш пиенето.

— Пия само когато ми е весело.

— Бейкър знае ли какво направи ти на Дани?

— Да.

— И как го прие?

— Добре. Но не бих желал да му обърна гръб.

— Алфио трябваше да ти обърне гръб.

— Какво искаш да кажеш?

— Само онова, което предполагам. Но съм готова да се обзаложа, че съм права. Не се притеснявай, няма да му кажа. Маруло ми е приятел.

— Мисля, че почвам да разбирам; трупаш омраза, та да прибегнеш до шпагата. Само че твоята шпага е гумена, Марджи.

— И смяташ, че това не ми е известно ли, Ит? Но съм заложила парите си на едно предчувствие.

— Искаш ли да навлезеш в подробности?

— Защо пък не? Обзалагам се, че десет поколения от рода Холи ще ритат задника ти из целия квартал, а след като те оставят, ще си имаш собствено мокро въже и сол, която да втриваш в раните си.

— И ако приемем, че това стане — какво печелиш ти от него?

— Тогава ще ти трябва приятел, на когото да се оплачеш, а аз съм единствената на света, която отговаря на изискванията. Тайната е ужасно самотно нещо, Итън. И няма да ти струва кой знае колко — някакъв си там дребен процент.

— Време ми е да си вървя.

— Допий си чашата.

— Не ща.

— И внимавай да не си удариш главата на слизане, Итън.

Бях вече на средата на стълбището, когато тя ме последва.

— Нарочно ли остави бастуна си?

— Боже мили, не.

— Вземи си го. Помислих, че е нещо като… жертвоприношение.

Дъждът продължаваше да вали, а от него нощното ухание на японския нокът се усилваше. Краката ми така се подгъваха, че ми се наложи да прибягна до бастуна от нарвал.