Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Браво, умницата ми, но можеш ли да кажеш от коя пиеса е, кой го изрича и в кой момент?

— Отде да знам — отвърна. — Старомодни работи.

Помогнах на Мери да отнесе чиниите в кухнята. Самата тя още блестеше празнично.

— Не му се притеснявай — рече. — Ще намери някой ден пътя в живота си. Ще се оправи. Проявявай повечко търпение спрямо него.

— Ще проявявам, яребицо моя.

— Някакъв човек постоянно те търси от Ню Йорк. Предполагам, че е във връзка с Алън. Не си ли шашнат от това, че ще го вземат със специален самолет? Още не мога да свикна с мисълта, че си собственик на магазина. И вече чух — по целия град се говори, че ще си новият кмет.

— Няма такова нещо.

— Най-малко от десет души го чух.

— Предстои ми една сделка, поради която не мога да заема поста. Налага ми се да изляза за малко, скъпа. Имам една делова среща.

— Току-виж почна да си мечтая пак да станеш продавач. Тогава поне нощем се свърташе у дома. Какво да му кажа на човека, ако пак позвъни?

— Да чака.

— Каза, че не можело. Много ли ще се бавиш?

— Откъде да знам. Зависи как потръгне разговорът.

— Много мъчно ми стана, като чух за Дани Тейлър. Вземи си шлифера.

— Тъжно е, наистина.

В преддверието си сложих шапката и импулсивно грабнах нарваловия бастун на Стария капитан от слонския крак.

— Може ли и аз да дойда?

— Не тази вечер.

— Наистина много те обичам.

За миг се втренчих дълбоко в очите на дъщеря ми.

— И аз те обичам — казах. — И ще ти донеса скъпоценни камъни. Имаш ли някакви предпочитания?

— И ще ходиш с бастуна ли? — захихика тя.

— За самоотбрана. — И заех стойка за фехтуване.

— Много ли ще се бавиш?

— Не особено.

— И за какво ти е бастунът?

— Само за украса — за фасон, за авторитет, за заплаха, от закърнялата нужда човек да е въоръжен.

— Ще те чакам да си дойдеш. Мога ли да подържа онова розово нещо?

— Няма нужда да ме чакаш, торно цветенце мое. Кое розово нещо? Талисмана ли имаш предвид? Ама разбира се.

— Какво значи „талисман“?

— Виж в тълковния речник. Знаеш ли как се пише?

— Т-а-л-е-с-м-а-н.

— Не. Т-а-л-и-с-м-а-н.

— Добре де, кажи ми ти.

— По-лесно ще го запомниш, ако сама си го прочетеш. Обгърна ме с две ръце, притисна ме и със същата бързина ме пусна.

Нощта ме пое плътна и влажна — въздухът бе гъст като пилешка кремсупа. От скритите сред тлъстите листа на улица „Брястова“ улични лампи бяха поникнали мокри, космати ореоли от влага.

Работещият човек вижда съвсем малко от света на нормално дневно осветление. Нищо чудно тогава, че възприема всички новини и възгледи от жена си. Тя знае какво е станало и кой какво бил казал по въпроса, но всичко това е прецедено през женствеността й, така че повечето работещи мъже гледат на дневния свят през женските очи. Нощем обаче, когато магазинът или службата му са затворени, светът принадлежи на мъжа — поне за известно време.

Тежката сребърна топка на усукания бастун от костта на нарвал, полирана от дланта на Стария капитан, лежеше плътно и приятно в ръката ми.

Преди много години, когато живеех в дневния свят, ако ми писнеше от света, буквално се снишавах до тревата. Забол лице съвсем близо до корените й, ставах едно цяло с мравките и листните въшки и преставах да бъда колос. И в сивата джунгла на тревите намирах онова отвличане на мислите, което ми носеше покой.

Сега, тази нощ, имах нужда от старото пристанище и от моето Място, където неизбежният свят на кръговратите на живота, времето и приливите щеше да оглади изострените ми нерви.

Стигнах бързо до главната улица и докато минавах покрай „Фоурмастър“, хвърлих само бегъл поглед към моя си магазин със зелените завеси. В полицейската кола пред пожарната седеше дебелият Уили със зачервено лице и стичаща се по него пот.

— Пак ли скиториш, Ит?

— Мда.

— Чух за Дани Тейлър. Жалко за момчето — добро беше.

— Ужасно — казах и продължих с бърза крачка.

Покрай мен минаха няколко автомобила и пораздвижиха въздуха, но разхождащи се пешеходци нямаше. Никой не щеше да рискува да се изпоти от ходене пеш.

При паметника свърнах към старото пристанище, където се виждаха светлините на закотвените няколко яхти и катери за риболов в открито море. И тогава зърнах една фигура, която излезе от улица „Порлок“ и се отправи към мен. По походката и стойката разпознах Марджи Йънг-Хънт.

Спря се точно отпреде ми, та да не мога да я подмина. Има жени, които изглеждат изискано и в най-горещите нощи. Вероятно поплинената й пола завихряше леко въздуха.