Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Дебелият Уили бе поставил на съседната седалка ролка книжни салфетки да си трие потта от челото.

— Готов съм да се обзаложа с теб, че я знам коя е.

— Няма начин да не спечелиш.

— Слушай, Ит. Един човек те търси — с голям крайслер с шофьор.

— И какво иска?

— Не знам. Пита ме дали съм те виждал. Думичка не му казах.

— Ще получиш коледен подарък от мен, Уили.

— Какво ти е на краката бе, Ит?

— Играхме покер. Изтръпнаха.

— Случва се. Ако го видя оня, да му кажа ли, че си се прибрал?

— Кажи му да дойде утре в магазина.

— Крайслер-империал. Страхотен звяр. Дълъг колкото товарен вагон.

Джой-бой стоеше на тротоара пред „Фоурмастър“ с оклюмал и потен вид.

— Нали щеше да ходиш в Ню Йорк за ледена бутилка.

— Голяма жега. Не намерих сили да се кандърдисам. Ела да пием по едно, Итън. Нещо ми е смотано.

— Не мога да пия в тая жега, Морфа.

— Дори една бира?

— От бирата още по-горещо ми става.

— Животът ми в едно изречение: Когато картите са свалени — нямам къде да отида. Нито с кого да си поприказвам.

— Време ти е да се ожениш.

— Тогава пък хептен няма да има с кого да си приказвам.

— Може и да си прав.

— Дяволски прав съм, ако искаш да знаеш. Няма по-самотен човек от сериозно оженения.

— Ти пък откъде знаеш?

— Виждал съм. И в момента гледам един. Май ще напълня една торба с бири и ще видя Марджи Йънг-Хънт дали е навита. Тя няма работно време.

— Май не е в града, Морфа. Беше казала на жена ми… поне с това впечатление останах… че ще ходи в Мейн, докато минат жегите.

— Да върви на майната си. Е, всяко зло за нея е добро за бармана. Ще му разкажа епизодите от един похабен живот. Ама и той не слуша. Довиждане, Ит. Бог да те закриля! Така казват в Мексико.

Бастунът от нарвал потропваше по тротоара и слагаше препинателни знаци на размислите ми. Защо казах това на Джои? Тя нямаше да ме издаде. Защото тогава сама щеше да си подлее вода. Не биваше да вади предпазителя от ръчната си граната. И аз не знам защо.

Още щом свих от главната по „Брястова“, видях, че крайслерът е паркирал до бордюра пред стария дом на рода Холи, но ми заприлича повече на катафалка, отколкото на товарен вагон — черен, но не блестящ от капчиците дъжд и масло, които се надигат по шосетата. Габаритните му светлини бяха с матови стъкла.

Сигурно бе станало много късно. От спящите къщи по „Брястова“ не се виждаше никаква светлина. Бях възмокър, а и някъде бях наджапал в локва. Прогизналите ми обувки шляпаха.

През замъгленото предно стъкло съзрях мъж с шофьорска фуражка. Спрях до автомобила звяр и почуках по стъклото; то се смъкна с електрически вой. Усетих върху лицето си неестествения въздух от климатика.

— Казвам се Итън Холи. Мен ли търсите? — В мрака съзрях зъби — лъскави зъби, отразяващи уличната лампа.

Една врата се отвори от само себе си и отвътре излезе снажен, добре облечен мъж.

— Казвам се Дънскъм, от телевизионния отдел на „Брок енд Швим“. Трябва да поговоря с вас. — Погледна към шофьора. — Но не тук. Можем ли да влезем?

— Предполагам. Всички май са си легнали. Ако не говорите високо…

Последва ме по чакълената алея през прогизналата поляна. В преддверието светеше нощната лампа. С влизането ни оставих бастуна от нарвал в слонския крак.

Запалих абажура до голямото ми тапицирано кресло. Къщата бе утихнала, но тишината никак не ми харесваше — имаше нещо нервно у нея. Хвърлих поглед нагоре по стълбата към вратите на спалните.

— Сигурно е нещо много важно, за да ме чакате до толкова късно.

— Точно така.

Сега вече го виждах ясно. Зъбите му играеха роля на негови посланици, макар и без капка помощ от уморените му, но наблюдателни очи.

— Нямаме желание случаят да се разчува. Както ви е известно, преживяхме трудна година. Първо скандалите около телевизионните състезания, после пейолата, а на всичко отгоре и разпитите пред разните комисии в конгреса. Длъжни сме да си отваряме очите на четири. Настанаха опасни времена.

— Защо не вземете да ми кажете точно за какво сте дошли?

— Четохте ли съчинението на сина ви „Обичам Америка“?

— Не съм. Той искаше да ме изненада.

— И е успял. Не мога да си представя как е минало покрай нас, но пропускът е налице. — Извади тънка синя папка и ми я подаде. — Прочетете подчертаните пасажи.

Седнах в креслото си и я разтворих. Текстът беше или напечатан, или написан на една от онези нови машини, които създават впечатлението за висок печат, но бе загрозен с груби черти от черен молив и от двете му страни.