Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

„Какво представлява индивидът? Атом, почти невидим с невъоръжено око — прашинка върху повърхността на Вселената; по-малко от секунда време сред неизмеримата, безначална и безкрайна вечност, капчица вода в огромния океан, която се изпарява и отнася от ветровете, песъчинка, бързо присъединена към праха, от който е произлязла. Възможно ли е нещо тъй малко, тъй незначително, тъй мимолетно, тъй преходно, да се противопостави на прогреса на една велика нация, призвана да надживее вековете; да се противопостави на дългото родословие, което, произлязло от слабините ни, ще просъществува, докато свят светува? Дайте да огледаме родината, да се въздигнем до нивото на чисти и безкористни патриоти и да спасим страната ни от всички надвиснали над нея опасности. Колко струваме ние — заедно и поотделно, — ако не сме готови и не желаем да се пожертваме в името на своята родина?“

Прехвърлих и останалите страници. Черният молив го имаше навсякъде.

— Сещате ли се откъде е?

— Не. Но ми звучи познато… като нещо от миналия век.

— Точно оттогава е. Реч на Хенри Клей, произнесена през 1850 година.

— А останалото? И то ли е от Клей?

— Не — сбирщина е. Тук-таме Даниел Уебстър, малко Джеферсън и — Бог да ми е на помощ — дори част от речта на Линкълн при встъпването му във втория му мандат. Не мога да си обясня къде сме гледали. Сигурно понеже изчетохме хиляди съчинения. Слава Богу, че го усетихме навреме — след всичките разправии с викторините и Ван Дорън 81 81 Charles Lincoln Van Doren (p. 1926) — виден американски интелектуалец, писател и редактор, признал пред комисия на американския конгрес, че през 50-те години на XX в. получил предварително отговорите на телевизионната викторина „Двадесет и едно“. — Б.пр. и прочее.

— Но това изобщо не звучи като момчешка проза.

— Нямам никаква представа как сме го пропуснали. И щеше като нищо да мине, ако не бяхме получили картичката.

— Каква картичка?

— Илюстрована една, със снимка на Емпайър Стейт Билдинг.

— Кой я е пратил?

— Анонимен подател.

— Клеймото откъде е?

— От Ню Йорк.

— Дайте ми да я видя.

— Заключена е в касата ни, в случай че възникне някой проблем. Вие нали не възнамерявате да ни създавате проблеми?

— Какво точно желаете от мен?

— Искаме да забравите целия случай. Просто ще зарежем цялата тази работа и ще забравим за станалото — стига и вие да искате.

— Такова нещо не се забравя лесно.

— По дяволите, искам да кажа просто да не се разбъбрите, да не ни създавате неприятности. И без това изкарахме тежка година. В година на изборите всеки е готов да извади наяве какво ли не.

Затворих луксозната синя папчица и му я върнах.

— Няма да ви създавам неприятности.

Зъбите му лъснаха като подбрани перли.

— Знаех си. И им го казах. Проверих ви що за човек сте. Солидна биография, солиден род.

— Вече можете да си вървите.

— Искам само да знаете, че много добре ви разбирам.

— Благодаря. И аз знам на вас какво ви е. Скрито-покрито — значи не съществува.

— Не ми се ще да ви оставя в ядосано настроение. Моята специалност е пиарът. В състояние сме да се споразумеем — за някаква стипендия или нещо от този род — нещо достойно.

— Откога и грехът стачкува за по-високо заплащане? Не, просто си вървете. Веднага. Много ви моля.

— Ще измислим нещо подходящо.

— Не се и съмнявам.

Изпроводих го, после пак седнах, изгасих лампата и се заслушах в дома си. Туптеше като сърце. Или може би моето сърце туптеше насред старата шумоляща къща. Прииска ми се да отида до шкафа и да подържа талисмана в ръка — дори станах, за да го взема.

До ушите ми стигна шум на нещо смачкано и цвилене като на младо конче, последвани от бързи стъпки в преддверието, а след това — тишина. Зашляпах с обувки по стълбите. Влязох в стаята на Елън и запалих лампата. Беше се свила на кълбо под чаршафа с навряна под възглавницата глава. Опитах се да дръпна възглавницата, но тя не я пускаше, та се наложи да употребя сила. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка кръв.

— Подхлъзнах се в банята.

— Виждам. Лошо ли се удари?

— Мисля, че не.

— С други думи, не ми влиза в работата.

— Не исках да го вкарат в затвора.

Алън седеше на ръба на леглото си гол, само по гащета. Очите му — напомниха ми за свряно в ъгъла мишле — най-после бяха готови да се преборят с метлата.

— Гадна мръсна подлярка!

— Чу ли целия разговор?