Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Разбирам.

Яростта му се пропука.

— Съмнявам се, че разбираш! С твоите добри намерения изпрати всичко по дяволите. Понякога си мисля, че най-опасното нещо на този свят е човек с добри намерения.

— Може и да сте прав. Май трябва да се връщам в магазина.

— Той си е твой.

— О, вярно. Просто не мога да свикна с мисълта. Все забравям.

— Точно така — забравяш. Понеже парите, които му даде, бяха на Мери. Сега тя няма да ги види повече. Ти просто ги хвърли на вятъра.

— Дани обичаше моята Мери. И знаеше, че парите са нейни.

— Е, това наистина ще я стопли.

— Аз си мислех, че той се шегува. Вижте какво ми даде. — Извадих двата листа от тетрадка от вътрешния си джоб, където ги бях сложил с мисълта, че точно така ще трябва да ги извадя.

Господин Бейкър ги оглади върху стъклената повърхност на бюрото си. Докато ги четеше, някакво мускулче до дясното му ухо започна да потръпва, от което ухото му подскачаше. Огледа написаното повторно, този път търсейки да напипа слабите му места.

Когато копелето върна погледа си върху мен, в очите му се четеше уплаха. Виждаше пред себе си човек, за чието съществуване не бе и подозирал. Нужна му бе една секунда, за да се приспособи към непознатия, но и него си го биваше. Успя да се приспособи.

— На каква цена продаваш?

— Петдесет и едно на сто.

— От кое?

— От корпорацията, съдружието или каквото там му викате.

— Абсурд!

— На вас ви трябва летище. Аз притежавам единствения подходящ участък.

Извади от джоба си книжна салфетка и внимателно избърса очилата си, после си ги сложи. Но вече не ме гледаше. Очите му описваха някакъв кръг около мен и ме изключваха от погледа му. Най-после попита:

— Ти съзнаваше ли какво правиш, Итън?

— Да.

— И нямаш угризения по този повод?

— Е, бих казал, че се чувствам не по-различно от човека, занесъл му шише уиски и опитал се да го склони да подпише един лист.

— Той ли ти каза?

— Да.

— Излъгал те е.

— Сам ми каза, че е лъжец. Предупреди ме, че лъжел. В тия тук листа може да се съдържа и някакъв номер. — Нежно придърпах към себе си и сгънах отново двата мърляви, написани с молив листа.

— Номерът е ясен, Итън. Тези документи са без грешка. Имат си и дата, и подпис на свидетел, и са правилно формулирани. Може и да те е мразел. Нищо чудно номерът му да е разлагането на човека.

— Господин Бейкър, никой в моя род никога не е подпалвал кораб.

— Пак ще разговаряме, Итън. Ще стигнем до сделка. Ще направим пари. По хълмовете около ливадата ще изникне ново градче. Сега май няма друг начин, освен да те изберем за кмет.

— Невъзможно е, сър. Ще е налице конфликт на интереси. Точно в този момент това го проумяват неколцина много нещастни хора.

Прокашля се — внимателно, сякаш се боеше да не пробуди нещо в гърлото си.

Изправих се и положих длан върху извитата тапицирана облегалка на просителския стол.

— Ще се почувствате по-добре, сър, когато свикнете с факта, че не се водя лесно за носа.

— Защо не ми се довери?

— Опасно е да имаш съучастник.

— Значи все пак съзнаваш, че си извършил престъпление.

— Не. Престъпление е само ако е извършено от друг човек. А сега е време да отварям, нищо, че магазинът си е мой.

Бях хванал вече дръжката на вратата, когато той тихо попита:

— Кой предаде Маруло?

— Според мен вие сте го предали, сър. — Той рипна на крака, но аз затворих вратата след себе си и се върнах в магазина си.

Стане ли дума за празненство или честване на нещо, моята Мери няма равна на света. И блести като диамант не толкова заради своя принос, колкото заради онова, което то й носи. Очите й лъщят, усмивките й подчертават красотата на устните й, бликащият й смях става заразителен и при най-слабата шега. Когато Мери стои на вратата да посреща гостите, всички се чувстват по-привлекателни и умни, отколкото са били, и наистина стават такива. В това се заключава приносът на Мери и никой не може да желае повече от нея.

Когато се прибрах, заварих дома на семейство Холи във вихъра на подготовката. Пъстри пластмасови флагчета образуваха палатка от полилея в средата до рамките на картините, а от перилата на стълбите висяха многоцветни пластмасови ленти.

— Няма да повярваш — обяви възторжено Мери. — Елън ги взе от бензиностанцията на „Ессо“. Джордж Сандоу й ги дал на заем.

— Какъв е смисълът от тях?

— Какъвто си искаш. Просто правят обстановката славна.

Не знам дали вече знаеше за Дани Тейлър; или може би бе чула и го бе отписала окончателно. А и аз изобщо не го бях поканил на тържеството, но той продължаваше да крачи около къщата. И усещах, че по някое време ще ми се наложи да изляза и да го срещна и по тази причина не го поканих да влезе.