Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Дядо ми твърдеше, че бил запален умишлено.

— Защо, Бога ми?

— Заради парите. Китоловната промишленост вече била умряла.

— За пръв път чувам да е говорил подобно нещо.

— Чувате го за пръв път?

— Итън — какво целиш с тези въпроси? Защо повдигаш тема за нещо, станало толкова отдавна?

— Да изгориш кораб, е нещо скверно. Равнява се на убийство. Някой ден ще извадя кила му.

— Килът на кораба ли?

— Знам къде е потънал. На половин кабелт от брега.

— И защо ти е да го вадиш?

— Да проверя дали дъбовият материал е още здрав. Бил е девствен дъб от остров Шелтър. Ако килът му е жив, значи и той няма да е умрял. Ако ще благославяте отварянето на трезора, май вече трябва да вървите. Аз също трябва да отварям.

Балансът му започна да се върти и той изтиктака по посока на банката.

Сега ми идва наум, че и Бигърс би трябвало да съм го очаквал. Бедният, сигурно прекарва повечето си време в дебнене от разни входове. И вероятно е бил някъде съвсем наблизо и е зърнал кога господин Бейкър си тръгна.

— Надявам се да не ми скочиш на врата.

— За какво ми е?

— Влизам ти в положението и разбирам защо се наежи. Бих казал, че не бях особено… дипломатичен.

— Да приемем, че е така.

— Предъвка ли предложението ми?

— Да.

— И как го виждаш?

— Според мен шест на сто ще е по-добре.

— Не знам дали от „ББД & Д“ ще се съгласят.

— Както искат.

— Биха се навили на пет цяло и пет.

— Тогава ти ще се навиеш за остатъка от нула цяло и пет.

— Исусе Христе! Аз те смятах за провинциална тиква. А ти наистина знаеш как да бъркаш дълбоко.

— Както желаеш.

— Добре де, за какъв обем става дума?

— Ей там, до касата, има един недовършен списък.

Зае се да изучава парчето амбалажна хартия.

— Май налапах стръвта. И направо кръв ми тече, брат ми. Ще мога ли още днес да получа пълния списък?

— Утре ще е по-хубав и по-голям.

— Ти да не си решил да ни прехвърлиш изцяло снабдяването?

— Ако ми хареса как играете.

— Брат ми, ти сигурно го държиш шефа си за гръцмуля. Смяташ ли, че номерът ще мине?

— Ами, ще видим.

— А пък аз дано успея да се пусна на приятелката на търговския пътник. Ти, брат ми, трябва да си студен като риба. Казвам ти — страхотна мацка е.

— Приятелка е на жена ми.

— О! Да! Напълно те разбирам. Толкова близо до дома не е никак хубаво. Умен си. И да не съм го знаел, сега вече знам. Шест процента. Исусе мили! Утре сутринта, значи.

— Може и днес късно следобед да е готов, ако ми остане време.

— Остави го за утре сутрин.

В събота търговията вървеше на талази. Днес, във вторник, темпото бе изцяло променено. Искаха да бъбрят за скандала, да кажат колко лоша работа е — ужасна, тъжна, срамна, но същевременно изпитваха някакво удоволствие. В града отдавна не беше избухвал скандал. Никой обаче не отвори дума за предстоящата национална конференция на Демократическата партия в Лос Анджелис — нито един. То и Ню Бейтаун поначало си е републикански град, но струва ми се, основната причина бе в това, че местните новини представляват много по-голям интерес. Хората, върху чиито гробове танцувахме, ни бяха познати.

През обедния час пристигна шефът Стоунуол Джаксън. Имаше уморен и мрачен вид.

Сложих върху тезгяха тенекията с машинно масло и с парче тел извадих стария пистолет.

— Ето ти доказателството, шефе. Вземи го със себе си, ако обичаш. Присъствието му ме изнервя.

— Добре, де. Обърши го поне. Гледай какво нещо е само. Навремето му викаха двудоларов пистолет — първокласен „Айвър Джонсън“. Имаш ли някой, който да наглежда магазина?

— Нямам.

— Маруло къде е?

— Извън града.

— Ами, може да се наложи да позатвориш малко.

— Какво е станало, шефе?

— Момчето на Чарли Прайър да вземе да избяга от дома тази сутрин. Имаш ли нещо студено за пиене?

— Разбира се. Оранжада, крем-сода, лимонада, кола?

— Дай ми един „Севън ъп“. Интересен чешит е Чарли. Синът му Том е на осем. Решил, че светът е против него, и хукнал да бяга да става пират. Всеки друг би го нажулил по задника, ама не и Чарли. Няма ли да ми го отвориш?

— Извинявай. Готово. Но какво общо има Чарли с мен? Не че не ми е симпатичен, нали разбираш.

— Работата е, че Чарли не действа като останалите. Решил, че щял най-добре да въздейства на Том, като му помогнел. Та след закуска, значи, намотал на руло един матрак и спретнал як обяд. Том искал да вземе със себе си един японски меч за самозащита, но се влачел по земята, та кандисал на байонет. Качва го Чарли в колата и го изкарва извън града, та да му даде ранен старт. Пуска го някъде към „Тейлър Медоу“ — нали я знаеш оная стара вила на Тейлърови. Това става към девет тая сутрин. Чарли известно време наблюдавал момчето. Първата му работа била да седне и да нагъне шест сандвича и две твърдо сварени яйца. После тръгнал през ливадата с багажлъците си и с байонета, а Чарли обърнал за към дома.