Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Когато някой ни я подари преди време, погледнах големите нокти с цвят на слонова кост и казах на децата: „Първото дете, посмяло да лакира тези нокти, голям бой го чака. Ясно ли е?“ Те ме послушаха, та се наложи сам да ги боядисам — с яркочервен лак за нокти от масичката в харема на Мери.

Тръгнах за срещата с Дани с понтиака на Маруло, а самото летище се помещаваше в пощата на Ню Бейтаун. Паркирах и положих усукания бастун върху задната седалка, но двама полицаи със зъл вид се приближиха с патрулката и казаха:

— Не може на седалката.

— Да не би да е забранено със закон?

— Ти какво сега? На интересен ли се правиш?

— Не, само питам.

— Добре. Махни го тогава от седалката.

Дани беше в задната част на пощата и сортираше някакви колети. Сложил си бе шапката от агнешка кожа и въртеше картонения ветропоказател. Лицето му бе измършавяло и устните — силно напукани, но ръцете му се бяха надули като водни грейки, сякаш го бяха жилили оси.

Изправи се да се здрависаме и обви ръката ми с някаква топла, гумена маса. Постави нещо в дланта ми — нещо малко, тежко и хладно, голямо горе-долу колкото ключ, но не беше ключ — някакъв оформен метален предмет с остри ръбове, но полиран. Не знам какво беше, тъй като не го погледнах, а само го опипах. Приведох се напред и го целунах по устата, а с устните си усетих колко напукани и загрубели са станали неговите. В този миг се събудих — от потрес и студ. Започнало бе да се зазорява. Виждах езерото, но не и застаналата до него крава, и все още усещах напуканите сухи устни. Рипнах от леглото, тъй като нямах никакво намерение да си мисля за съня. И кафе не си направих, ами слязох до слонския крак и се уверих, че онзи жесток боздуган, наречен бастун, си е все още там.

Беше пулсиращата част на зазоряването, гореща и влажна, тъй като сутрешният ветрец все още не се беше надигнал. Улицата бе сивосребриста, а тротоарът — мазен от човешки утайки. Кафенето на „Фоурмастър“ още не беше отворило, но пък и на мен не ми се пиеше кой знае колко кафе. Минах през уличката и отворих задния ми вход — надникнах през предната витрина и видях, че кожената кутия за шапки продължава да си седи зад тезгяха. Отворих консервна кутия с кафе и изсипах съдържанието в кофата за боклука. После пробих две дупки в консерва с кондензирано мляко и го изсипах в кутията от кафето, подпрях задната врата да стои отворена и поставих на входа кутията с мляко. Котаракът чакаше готов на уличката, но нямаше да дойде до млякото, преди да съм отишъл в предната част на магазина. Дори оттам го виждах: сив котарак лочи мляко в една сива уличка. Когато вдигна глава, имаше млечни мустаци. Приседна на хълбоци, облиза устни, после започна да си мие ходилата.

Отворих кутията за шапки и извадих съботния оборот — описан подробно и прищипан с кламери. От кафявия банков плик извадих тридесет сто доларови банкноти, а останалите двадесет ги върнах. Тези три хиляди долара щяха да ми служат като обезопасителна мрежа, докато магазинът излезеше на печалба. Останалите две хиляди, на Мери, щяха да се върнат по сметката й, а при първа удала ми се възможност да го сторя безопасно, щях да възстановя и трите хиляди. Пъхнах тридесетте банкноти в новия си портфейл, който направи приятна издутина в задния ми джоб. После заизнасях от склада каси и кашони, отварях ги със замах и зареждах изпразнените си стелажи, като същевременно върху лист амбалажна хартия си записвах от кои стоки ще трябва да поръчам още. Струпах кашоните и касите на задната уличка, откъдето да ги вдигнат боклукчиите, и сипах ново мляко в кутията, но котаракът не се върна. Или се беше наял, или просто не му се услажда, ако не си го открадне.

Сигурно се случват години, които не приличат на останалите — било то заради разлики в климата, насочеността и настроението, така, както един ден може да е коренно различен от другите. Годината 1960 бе година на промяна — година, в която излязоха наяве тайни страхове, когато недоволството престана да е скрито и постепенно премина в гняв. И не става дума единствено за мен, нито само за Ню Бейтаун. Скоро всяка от големите партии щеше да обяви своя кандидат за президентския пост и във въздуха недоволството се променяше в гняв заедно с вълнението, което гневът поражда. Не ставаше дума и само за нашата нация; целият свят се размърдваше с безпокойство и напрегнатост, докато недоволството преминаваше в гняв, а гневът търсеше да избие в действие — независимо какво, стига да е насилствено — и Африка, и Куба, и Южна Америка, и Европа, и Азия, и Близкият изток — всички бяха неспокойни като коне пред стартовата бариера.