Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Да съм му помогнал ли? Та той дори не ми даде да го погледна.

— Е… тогава всичко е наред. Хич не ми се щеше да злорадстваш, понеже ти си му го написал.

— Не мога да го преживея. Разбираш ли колко малко всъщност познаваме децата си? Елън как я възприема цялата тази работа?

— Надула се е като пуяк. И Марджи бе толкова развълнувана, че едва говореше. От вестниците искат да го интервюират… а и по телевизията ще го покажат. По телевизията! Ти даваш ли си сметка, че ние дори нямаме телевизор, че да го гледаме? Марджи каза, че ще можем да го гледаме у тях. Знаменитост в семейството ни! Итън, на всяка цена ни трябва телевизор.

— Ще си купим. Още утре сутринта. Дали пък не можем оттук да го поръчаме?

— А ще можем ли… Итън, забравих, че вече си собственик на магазина. Направо ми изхвърча от главата. Ти можеш ли да си представиш? Знаменитост.

— Надявам се, че ще ни търпи да живеем с него.

— Остави го да се порадва. Трябва да си тръгваме за дома. Те пристигат с влака в седем и осемнайсет. Длъжни сме да сме там, да го посрещнем. Нали ме разбираш?

— И да направиш торта.

— Обезателно.

— И да окачиш гирлянди.

— Ти какво? Да не би да злобееш?

— Не, потресен съм. А иначе няма нищо лошо в гирляндите. Из цялата къща.

— Но в никакъв случай отвън. Ще изглежда… как му казват — изхвърляне. Марджи предлага да се направим, че нищо не знаем, та той сам да ни го съобщи.

— Не съм съгласен. Ами ако се срамува? Ще излезе, че на нас ни е безразлично. Не, задължително трябва да има посрещане с възгласи, победоносни възклицания и торта. Ако намеря някой магазин отворен по това време, и бенгалски огън бих купил.

— От някоя крайпътна сергия…

— Ами да! На път към дома. Току-виж са им останали. Мери склони за миг глава, сякаш произнасяше благодарствена молитва.

— Ти си вече собственик на магазина, а Алън е знаменитост. Кой е можел да си представи, че две толкова прекрасни неща могат да се случат едновременно? Итън, давай да се връщаме. Много държа да сме там преди тях. Защо ме гледаш така?

— Изведнъж ме заля някаква вълна… Колко малко познаваме всички около нас. Направо ме втриса. Едно време точно по Коледа, вместо да се веселя, ме обземаше вещерца.

— Това пък какво е?

— Така ми се счуваше, когато пралеля ми Дебора произнасяше Weltschmertz 75 75 Световна скръб (нем.). — Б.пр. .

— А то какво означава?

— Че по гроба ти се разхожда гъска.

— А, това ли! Е, не му се поддавай. За мен това е най-хубавият ден в живота ни. Би било… неблагодарно, ако не го отчетем. А ти сега се засмей и прогони тази вещерца. Ама и как смешно си го измисли само: вещерца. Хайде, върви да уредиш сметката. А аз ще събера багажа.

Платих сметката с пари, сгънати на плътни малки квадратчета. И попитах господин Къртица:

— Случайно да са ви е останал малко бенгалски огън сред сувенирите?

— Имаше май някакъв. Чакайте да погледна… А, ето го? Колко искате.

— Всичкия — отвърнах. — Синът ни стана знаменитост.

— Наистина ли? От кой вид?

— Само един вид има.

— Нещо като Дик Кларк 76 76 Richard Wagstaff „Dick“ Clark (p. 1929) — известен водещ на музикални телевизионни предавания, обвинен (но неосъден) по така наречения скандал „пейола“ (1959 г.), че е вземал подкупи от фирми — производители на грамофонни плочи, и музикални издателства. — Б.пр. ли?

— Или като Чесмън 77 77 Caryl Whittier Chessman (1921–1960) — американски престъпник, осъден на смърт за отвличания, изнасилвания и въоръжен грабеж, водил дълги години борба за помилване и написал четири мемоарни книги в затвора, всички от които са станали бестселъри. — Б.пр. и Дилинджър 78 78 John Herbert Dillinger (1903–1934) — американски престъпник, прочут с банковите си обири в Средните щати. — Б.пр. , да речем.

— Шегувате се.

— Ще го показват по телевизията.

— По коя програма? В колко?

— Не знам… поне засега.

— Ще гледам внимателно. Как му е името?

— Същото като моето. Итън Алън Холи. Викаме му Алън.

— За мен беше голямо удоволствие да ви приемем с госпожа Алън.

— Госпожа Холи.

— О, да. Естествено. Надявам се пак да дойдете. Тук при нас отсядат куп знаменитости. Идват най-вече заради… тишината.

По златния път към дома Мери седеше изправена гордо сред бавната блестяща змия на пътното движение.

— Купих цяла кутия бенгалски огън. Над сто парчета.

— Е, това вече е съвсем в твоя стил, скъпи. Чудя се дали и семейство Бейкър са се завърнали вече.

Синът ми се държа много добре. Беше отпуснат и мил към нас. Не тръгна да си отмъщава, нито разпореди изпълнението на някоя смъртна присъда. Прие почестите и похвалите ни като нещо естествено полагащо му се, без суета и без излишна скромност. Успя да стигне до креслото си във всекидневната и да пусне радиото си, преди стоте бенгалски огъня да се превърнат с пращене в черни пръчици. Очевидно ни опрощаваше всички прегрешения. Не съм виждал друго момче да приема величието с повече смиреност.