Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Предоставиха ни отделен куклен дом — свеж и на каренца — с две единични легла с дебели матраци, каквито се виждат по телевизионните реклами, пухкави като кифлички.

— Това никак не ми харесва.

— Глупчо! Винаги можеш да протегнеш ръка.

— Мога много повече от това да направя, малка моя мръснице.

Вечеряхме в мазно достойнство с мейнски омари на скара, които прокарвахме с бяло вино — сума ти бяло вино, та очичките на моята Мери да блеснат, после се заех да я наливам прелъстителски с коняк, докато собствената ми глава забуча. Тя обаче помнеше номера на нашия куклен дом и тя успя да нацели ключалката. Не бях достатъчно нашльокан, че да не се възползвам от нея, но все си мисля, че ако искаше, нямаше да й е трудно да се измъкне.

След това, отпусната до болка, задряма с глава, положена на дясното ми рамо, засмяна и издаваща тихи прозявчици.

— Притеснява ли те нещо?

— Що за мисъл? Та ти вече сънуваше, преди да беше заспала.

— Толкова труд хвърляш, за да съм щастлива. Но не мога да те проумея. Наистина ли си разтревожен? Мигове на необичайно прозрение — последните стъпала към съня.

— Да, разтревожен съм. Това успокоява ли те? Не бих желал да повтаряш казаното от мен, но небето се срутва и едно парче току-що падна върху опашката ми.

Тя вече се бе унесла със своята езическа усмивка. Измъкнах полека ръката си изпод нея и се изправих между двете легла. Дъждът бе спрял, само от покрива продължаваше да капе, а милионите капчици отразяваха бляскавите образи на лунния сърп.

— Beaux reves 74 74 Приятни сънища (фр.). — Б.пр. , скъпа моя. Не позволявай на небето да падне отгоре ни!

Моето легло бе хладно и възмеко, но пък от него виждах как острата луна разсича бягащите откъм морето облаци. И дочух призрачния вой на чапла. Кръстосах пръсти и с двете ръце — „заключ“ поне за малко. Двоен „заключ“. В края на краищата на опашката ми падна само едно грахче.

Утрото може и с трясък да бе пристигнало, но аз не го чух. Когато дойдох на себе си, то вече бе златистозелено, тъмно от изтравничето и бледо от папратта, и жълто-червено от мокрия пясък на дюните, а недалеч оттук Атлантикът блещукаше като ковано сребро. Един дъб с възлест ствол непосредствено до къщата ни бе развил около корените си мъх с големината на възглавница, с накъдрена седефено сива повърхност. Между селцето от куклени домове се виеше постлана с чакъл пътека, водеща до покритото с дървени плочки бунгало майка, където се продаваха пощенски картички, сувенири и марки и в което се помещаваше рецепцията и кукленската столова с покривки на сини карета.

Управителят беше в стаята си и проверяваше някакъв списък. Докато се регистрирахме, забелязах, че е с оредяла коса и почти нямаше нужда от бръснене. Имаше вид на човек, който е хем потаен, хем обича клюките, а нашата веселост явно бе подхранила надеждите му, че срещата ни е тайна, та се изкуших дали да не впиша в регистъра „Джон Смит и съпруга“ — хей така, колкото да му доставя удоволствие. Душеше около себе си да долови греха ни. Направо имах чувството, че вижда със своя тънък, дълъг нос, сякаш е къртица.

— Добро утро — казах.

Насочи носа си право към мен:

— Как спахте?

— Идеално. Питам се дали ще ми позволите да поднеса на една табла закуска в леглото на жена ми.

— Храна се сервира единствено в столовата от седем и тридесет до девет и тридесет.

— Но ако аз сам я занеса…

— Правилникът не разрешава.

— Няма ли начин само за днес да го нарушим? Нали разбирате как стоят нещата? — Подхвърлих му това, последното, понеже той се надяваше именно така да стоят.

За награда ми стигаше самото му удоволствие. Очите му се навлажниха, а носът му затрепери.

— Малко срамежливичка е, а?

— Е, разбирате какво имам предвид.

— Но не знам дали готвачът ще се съгласи.

— Помолете го и му кажете, че един долар наднича на пръсти от обвития в мъгла планински връх.

Готвачът се оказа грък, неспособен да откаже на долара. Понесох по чакълената пътека огромен покрит с покривка поднос, като по някое време го оставих на една грубо скована пейка, че да набера букетче от микроскопични полски цветенца за украса към кралската закуска на моята мила.

Може и будна да е била вече, но при влизането ми си направи труда да отвори очи с думите:

— Тук мирише на кафе. О! О! Какъв прекрасен съпруг… че… и… с цветя — и прочие нежности от този род, които никога не губят аромата си.

Закусихме, пихме по едно кафе, после по второ. Моята Мери седеше облегната на възглавницата и изглеждаше по-млада и по-невинна и от дъщеря си. Споделихме с уважение един на друг как хубаво сме спали.