Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Имам да свърша още една-две дреболии. Ти върви, Джои. Събуй си патъците.

Първо трябва да се обадя на Мери и да й съобщя, че ще позакъснея.

— Добре, но бързай, бързай, бързай. Новини, новини, новини.

— Не можеш ли да ми ги кажеш по телефона, любов моя?

— Не. Искам да видя изражението на лицето ти.

Провесих маската на Мики Маус за ластика й така, че да закрива прозорчето на касовия апарат, където се показват цифрите. После си облякох палтото, сложих си шапката, изгасих осветлението и седнах с провесени крака върху тезгяха. От едната страна ме ръгаше гол черен клон от банани, а отляво касата ме подпираше по рамото като библиотечна подпорка. Не бях спуснал завесите, та лятната светлина се процеждаше през квадратчетата на решетката и около мен бе пълна тишина — тишина, наподобяваща шума на прибой — а аз точно от това се нуждаех. Опипах и набарах в левия си джоб буцата, която касата притискаше в бедрото ми. Талисманът. Взех го в двете си длани и се втренчих в него. Вчера бях решил, че ще ми е нужен. Забравил ли бях да го върна на мястото му, или го бях задържал съвсем не случайно? Откъде да знам?

И както винаги, докато пръстът ми следваше сложната му крива, той упражни властта си върху мен. На обяд ми напомняше на розов цвят, но вечер придобиваше по-тъмен тон, лилаво зачервяване, сякаш са му инжектирали кръв.

На мен обаче не ми бе нужно да мисля, а да преподредя нещата, да променя схемата, понеже се чувствах като в градина, от която през нощта някой е отнесъл къщата. Задължително трябваше да скова някакъв заслон, който да ме пази, докато построях нова. Бях се отдал изцяло на заетостта си, та новите неща да могат да ми се явят бавно, а аз да ги отбелязвам едно по едно с пристигането им. Направените от гладната орда пробиви в отбраната се виждаха навред по атакуваните в продължение на целия ден стелажи, придобили вид на натрошени зъби или на укрепен град след артилерийски обстрел.

— Да се помолим за падналите ни другари — казах. — За тънката червена линия от кечуп, за храбрите туршии и подправки, чак до най-нисшите каперси в оцет. Ние не можем да посветим… не можем да осветим… — не, не става това. По-скоро ние, живите… 70 70 Откъслечни фрази от прочутата реч, произнесена от президента на САЩ Ейбрахам Линкълн на 19.ХI.1863 г. по случай освещаването на Националното войнишко гробище в Гетисбърг, Пенсилвания, по време на Американската гражданска война. — Б.пр. — и това не подхожда. Алфио, желая ти всичко най-добро и отърваване от болката. Ти, разбира се, не си прав, но неправотата ти ти действа като мехлем. Ти принесе жертва заради това, че теб самия са те пожертвали.

Светлината в магазина примигваше от минувачите по улицата. Разрових се из останките от деня да намеря думите на Уолдър и изражението, с които ги произнесе: „Полицейски съд в стил «направи си сам». Всяко нарушение се заплаща. Та чрез теб той внася нещо като депозит, така да се каже, за да не угасне светлината.“ Точно така го рече човекът. Уолдър в своя безопасен свят на мошеници, разтърсен от единствен блестящ лъч почтеност.

Та да не угасне светлината. Дали точно така се е изразил Алфио? Съмнявам се, че Уолдър можеше да го потвърди, но пък бе сигурен, че точно това Маруло е имал предвид.

Проследих с пръст змията по талисмана до самото й начало, което се явяваше краят й. Тя, тази светлина, комай беше много стара — преди три хилядолетия родът Марулий си проправил път през вълчите леговища до пещерата Луперкал в подножието на хълма Палатин, където направили жертвоприношение към ликейския Пан — пазителя на стадата от вълците 71 71 Всъщност Пан е бог на горите, а пазителят на стадата е Аполон (наричан и Ликейски — вълчи). Според легендата вълчицата отгледала братята Ромул и Рем в пещерата Луперкал, а впоследствие, след смъртта на Рем, Ромул основал град Рим (Roma) върху хълма Палатин (от чието име произлиза „палат“). — Б.пр. . Тази светлина и до ден-днешен не бе угаснала. Маруло — макаронаджията, ’талианецът, косматкото, сега правеше приношение пред същото божество по същата причина. Представих си го отново как надига глава над дебелия си врат и болящите го рамене, видях благородната глава, пламтящите очи — и светлината. И се запитах какво ли ще трябва аз да заплатя и кога ще дойде моят ред. Щеше ли да се сметне за приемливо това, да занеса своя талисман до старото пристанище и да го хвърля в морето?

Не спуснах завесите. По време на по-дългите празници ги оставяхме вдигнати, та полицаите да могат да наглеждат магазина. Складът бе тъмен. Заключих задния вход и бях на половин път през улицата, когато се сетих за кутията за шапки зад тезгяха. Не се върнах. Противното неминуемо би породило въпроси. В съботната вечер вятърът се надигаше с вой и злоба откъм югоизтока, както трябваше и да бъде, ако искаше курортистите да прогизнат от дъжд. Мина ми през ума, че във вторник ще трябва да почерпя с мляко оня сив котарак и да го поканя да ми гостува в собствения ми магазин.