Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Ами ако е сгрешил?

— Той самият не смята така. И иска да те превърне в нещо като паметник на онова, в което навремето е вярвал. Документите по прехвърлянето са в колата ми. От теб се иска само да ги внесеш.

— Нищо не разбирам.

— Аз самият не съм съвсем наясно. Знаеш го как говори, все едно пуканки се пекат. Мъча се да преведа обясненията му. Според него човек е устроен по определен начин, с определена посока. И ако промени това, нещо гръмва, счупва се зъбчатка, човекът се разболява. Получава се нещо като… ами, да го наречем, полицейски съд в стил „направи си сам“. Всяко нарушение се заплаща. Та чрез теб той внася нещо като депозит, така да се каже, за да не угасне светлината.

— За какво ви беше да идвате чак дотук?

— И аз не съм сигурен. Вероятно… затова… да не угасне светлината.

— О, Божичко!

Магазинът се замъгли от умоляващи дечица и влажни жени. Поне до обяд надали щеше да се появи друг свободен момент.

Уолдър отиде до колата, върна се и разби една вълна трескави жени курортистки, за да се добере до тезгяха. Остави отгоре му един от онези твърди пликове акордеон, омотан с лепенка.

— Трябва да тръгвам. В това движение не ми мърдат четири часа. Жената ще побеснее. Казваше, че съм можел да изчакам. То обаче не чака.

— Господине, от десет минути чакам да ме обслужите.

— Само за секунда, госпожа.

— Попитах го какво да ти предам, а той рече: „Кажи му довиждане.“ Ти имаш ли какво да му кажеш?

— Кажи му довиждане.

Вълната зле прикрити кореми отново ме заля, за което можеше единствено да съм благодарен. Пуснах плика в чекмеджето под касовия апарат, а заедно с него — и неутешимостта.

Денят мина бързо, макар да ми се стори безкраен. Часът за затваряне нямаше нищо общо с този, в който бях отворил — той беше толкова отдавна, че едва си го спомнях. Тъкмо се канех да затворя предния вход, когато влезе Джои, а аз, без да го питам, пробих една кутия с бира и му я подадох, после пробих втора за себе си — нещо, което никога досега не бях правил. Опитах се да му разкажа за Маруло и за магазина, но установих, че ми е невъзможно — дори онази история, която бях възприел в замяна срещу истината.

— Уморен ми изглеждаш — рече.

— Май си е така. Виж как ошушкаха тия стелажи. Купуваха като невидели — неща, от които изобщо нямат нужда. Изсипах чекмеджето на касата в сивата брезентова торба, добавих и донесените от господин Бейкър пари, най-отгоре сложих плика акордеон и завързах торбата с парче канап.

— Не бива да оставяш такива работи в магазина.

— В никакъв случай. Имам си скришно място. Искаш ли още една бира?

— Давай.

— И аз.

— Ти си страхотен за публика — каза. — Започвам сам да вярвам на приказките си.

— Като кои например?

— За тройните ми инстинкти, да речем. Тая сутрин ми се яви един от тях. Още със събуждането. Сигурно бях сънувал нещо, ама съвсем като истинско — с настръхнали косми по врата и прочие. И дори не си помислих, че някой може да обере банката днес. Направо го знаех. Така, както си лежах в леглото, го знаех със сигурност. Под крачните бутони за аларма подлагаме едни дървени клинчета, да не ги включваме погрешка. И първото, което направих сутринта, бе да ги извадя. Толкова сигурен бях, че направо се бях спекъл. Как би го обяснил, питам те?

— Може би някой наистина е възнамерявал да го направи, а ти си разчел мислите му, при което той се е отказал.

— При такива тълкувания човек да му е драго да сбърка — даваш му съвсем почетен излаз.

— Ти самият как си го обясняваш?

— Един Господ знае. Толкова от отдавна се правя пред теб на господин Всезнайко, че явно съм започнал сам да си вярвам. Днешната история обаче направо ме потресе.

— Знаеш ли, Морфа, толкова съм уморен, че дори нямам сили да измета.

— Не оставяй тия мангизи тук за през нощта. Занеси ги у вас.

— Окей, щом настояваш.

— Все още имам усещането, че ще стане нещо кофти.

Отворих кожената кутия, сложих в нея шапката с перото и торбата с парите и стегнах каишките й. Докато ме наблюдаваше, Джои каза:

— Ще взема да отида в Ню Йорк, ще си взема стая в хотел и в продължение на две денонощия ще лежа бос и ще наблюдавам водопада на отсрещната страна на Таймс Скуеър.

— С мацката ли?

— Отложих я за друг път. Ще си поръчам от румсървиса и бутилка уиски, и мадама. И двете няма да очакват от мен да разговарям с тях.

— За нас нали ти казах? Май ще предприемем кратко пътешествие.

— Радвам се. Имаш нужда от подобно нещо. Готов ли си да си ходим?