Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Не съм много сигурен какво представляват вътрешно другите хора — как могат да са същевременно хем различни, хем еднакви. Мога само да предполагам. Но знам доколко съм способен да се гърча и гъжвя, само и само да избегна някоя болезнена истина, а когато не ми остане никакъв друг избор, да я отлагам с надеждата, че ще изчезне от само себе си. Дали и другите казват педантично: „Ще мисля по въпроса утре, когато ще съм си отпочинал“, след което разчитат на някакво желано бъдеще или редактирано минало така, както едно дете си играе с насилието срещу неизбежността на момента на лягането?

Провлечените ми стъпки към дома минаваха през минното поле на истината. Бъдещето бе засято с плодородни семена на раздора. В миналото се е смятало за съвсем естествено да търсиш убежище в тихо пристанище. Но точно на този ми курс лежеше леля ми Дебора — страхотен флангов залп с ято лъжи, с очи, приличащи на пламнали въпросителни.

Застоях се, доколкото позволяваше благоприличието, да разглеждам еластичните верижки за часовници и рамките за очила. Влажната ветровита вечер пораждаше гръмотевична буря.

През миналия век е имало сума ти острови на любопитството и знанията от рода на леля ми Дебора. И вероятно това откъсване от света на себеподобните е тласнало мнозина към книгите; а ако не е то, сигурно е било безкрайното очакване да се завърнат корабите — понякога по цели три години, понякога вечно — което ги с тласкало към книги от рода на онези, запълнили тавана ни. Тя бе най-великата от всички прабаби — сибила 72 72 Сибила — древногръцка пророчица, жрица на Аполон. — Б.пр. и гадателка, събрани в едно — говореше ми с вълшебни, но изпълнени със здрав разум думи, които запазваха вълшебството си, но не и благоразумието си, когато успеех да ги доловя.

— Me beswac fah wyrm thurh faegir word — произнасяше тя, а тонът й вещаеше гибел. И — Se oleo gif heo blades onbiright abit aerest hire ladteow 73 73 Героят на Стайнбек цитира с малка грешка откъси от англосаксонска поема за Адам и Ева: Mè naedre beswác, fáh wyrm þurh faegir word — Змията ме подмами с думи благи (сравни със „Змията ме прелъсти, и аз ядох“ (Бит. 3:13); Seó leó gif heó blódes onbirigþ ábít áerest hire làdteów — Вкуси ли кръв лъвицата, първо разкъсва господаря си. — Б.пр. . Думи-чудо трябва да са били, та още да ги помня.

Кметът на Ню Бейтаун премина със странична рачешка стъпка покрай мен, с приведена глава, и ми пожела добър вечер само след като аз пръв го поздравих.

Усетих дома си — старата къща на рода Холи — веднага след като пресякох последната пряка по пътя си. Снощи се бе сгушил в една прокобна мрежа, но в днешната опасана от гръмотевици вечер излъчваше вълнение. Подобно на опала и една къща възприема цветовете на заобикалящия я ден. Гротескната Мери бе чула стъпките ми по тротоара и се изниза като пламък през мрежестата врата.

— Никога няма да познаеш! — каза, а ръцете й бяха протегнати напред, с обърнати една срещу друга длани, сякаш носеше пакет.

И понеже думите бяха в ума ми, аз й отговорих:

— Seo leo gif heo blades onbiright abit aerest hire ladteow.

— Позна, но не съвсем.

— Някой таен обожател ни е подарил динозавър.

— Пак грешен отговор, но не по-малко прекрасен. Няма да ти кажа, докато не се изкъпеш, тъй като трябва да си чист, когато го чуеш.

— Онова, което чувам, е любовната песен на бабуин със син задник. — И бях прав — точно това гърмеше от всекидневната, където Алън умоляваше душата си с бунтовна слуз: „И когато реших, че за теб съм готов, всички гракнаха, че съм се подлъгал. Твоят поглед див разгаря плам нов, а всички твърдят, че съм се подлъгал.“

— Дали да не го изгоря на кладата, райска моя жено.

— Бас държа, че няма да го направиш. Особено след като ти споделя новината.

— Не мога ли да я науча некъпан?

— Не.

Минах през всекидневната. Синът ми отвърна на поздрава ми с одухотворения израз на сдъвкана дъвка.

— Дано е пленено сърцето ти влюблено.

— Ъ?

— Ъ, сър ! Защото дочух, че някой го взел и го размазал по пода.

— Номер едно — каза. — На първо място в националните класации. Един милион плочи, продадени само за две седмици.

— Прекрасно! И бъдещето ясно ти взел си в ръце. — Докато се качвах по стълбите, се включих към повторението на припева: — „Твоят поглед див разгаря плам нов, а всички твърдят, че съм се подлъгал“.

По петите ми вървеше Елън с книга в ръка, с пръст, пъхнат между страниците. Нейният метод ми е ясен. Задава ми някакъв въпрос, който според нея може да ме заинтригува, като междувременно изплюва онова, което Мери се е канела да ми съобщи. Изпитва своего рода триумф, ако ми го каже първа. Не бих я нарекъл издайничка, макар да си е точно такава.