Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

С което настъпи очакваният от мен момент.

— Настани се удобно. Имам вести и тъжни, и хубави.

— Чудесно! Да не би да си купил океана?

— Маруло го е закъсал.

— Какво?

— Много, много отдавна влязъл в Америка без разрешение.

— Е, и?

— Сега го карат да си върви.

— Депортират ли го?

— Да.

— Но това е ужасно.

— Никак не е приятно.

— И какво ще правим сега? Ти какво смяташ да направиш?

— Край на игрите. Той вече ми продаде магазина — или по-точно продаде го на теб. Срещу твоите пари. Иска да разпродаде всичко, което има, а пък аз съм му симпатичен; затова на практика без пари ми го даде — само за три хиляди долара.

— Но това е ужасно. И какво значи — че ти вече си собственик на магазина ли?

— Да.

— И не си вече продавач! Не си продавач!

Зарови лице във възглавницата и се разрева — яко, с пълна гръд, както би ревнал един новоосвободен роб, на когото току-що са свалили оковите.

Излязох на куклената веранда и седях на слънце, докато тя се успокои, а след като се нарева, изми лицето си, среса косите си и си облече пеньоара, тя отвори вратата и ме повика. Вече бе променена и щеше да си остане променена. Нямаше нужда да ми го казва. Навиреният й врат обясняваше всичко. Вече можеше да върви с изправена глава. Отново бяхме благородници.

— Няма ли начин да помогнем някак си на господин Маруло?

— Боя се, че няма.

— И как е станало? Кой го е надушил?

— Нямам представа.

— Но той е добър човек. Не бива така да се отнасят с него. Той как понася цялата работа?

— С достойнство. С чест.

Тръгнахме по плажа, както можеше да се очаква, седяхме на пясъка, събирахме ярки мидени черупки и си ги показвахме един на друг, както си следва, разменяхме си обичайните мъдрости за майката природа, за морето, въздуха, светлината и охлажданото от вятъра слънце, все едно, че Създателят се ослушваше да чуе комплиментите ни.

Вниманието на Мери бе раздвоено. Имам чувството, че й се щеше в този миг да е у дома в новото си обществено положение, за да види разликата в погледите на жените, променения тон на поздравите по главната улица. Тя, изглежда, бе престанала да е „горката Мери Холи, направо се съсипва от работа“. Превърнала се бе в госпожа Итън Алън Холи и щеше да си остане такава завинаги. Длъжен бях да й го осигуря. Доизкарахме деня, след като вече бе планиран и предплатен, но истинските миди, които тя обръщаше и оглеждаше, бяха светлите предстоящи дни.

Обядвахме в столовата на сини карета, където поведението на Мери, подплатено от сигурността на социалното й положение и място, направо разочарова господин Къртица. Носът му, тъй щастливо треперил при мириса на грехопадението, сега направо висеше като изкълчен. И направо се обезвери, след като му се наложи да дойде до масата ни и да съобщи, че по телефона търсят госпожа Холи.

— Кой пък разбра, че сме тук?

— Е, как? Марджи, естествено. Все пак трябваше да й кажа заради децата. Ох! Дано само… нали го знаеш какъв е заплес.

Върна се разтреперана като звездичка.

— Не можеш позна! Изключено е.

— Но си личи, че е хубава вест.

— Ти слуша ли новините? — попита ме. — Не си ли пускал радиото? — По гласа й познах, че новината е добра.

— Би ли ми казала първо за какво става дума, а да оставиш за после лирическото отклонение за това, как точно ти го е съобщила.

— Направо не мога да го повярвам.

— Би ли ми дала възможност аз да се опитам да повярвам?

— Алън е получил почетна грамота.

— Какво? Алън ли? Давай нататък!

— В оня конкурс за съчинения… за цялата страна… почетна грамота.

— Не може да бъде!

— Истина е. Само пет почетни грамоти, плюс ръчен часовник, и ще го покажат и по телевизията. Можеш ли да си представиш? И в нашето семейство ще имаме знаменитост.

— Направо не е за вярване. Да не искаш да кажеш, че само се е преструвал на смотаняк? Ама че артист! И какво излиза? Че никой не е взел сърцето му влюблено и не го е размазал по пода.

— Не му се подигравай. Представи си само: синът ни е едно от петте момчета в целите Съединени щати, които са получили почетна грамота… и които ще ги покажат по телевизията.

— Че и часовник! Дали му е ясно какво показват стрелките?

— Итън, ако се подиграваш, хората ще решат, че завиждаш на собствения си син.

— Направо съм шашардисан. За мен качеството на прозата му едва ли превишава това на генерал Айзенхауер. Само дето Алън си няма платени писачи на речи.

— Ох, до болка си ми познат, Ит. За теб това, да им мачкаш самочувствието, е някаква игра. Но именно ти си този, който най-много ги глези. По твоя си таен начин. Едно нещо искам да знам: ти помогна ли му да си напише съчинението?