Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Тази нощ обаче го принудих. Лежах изпънат и вдървен на самия ръб на моята част от спалнята. Стегнах всеки мускул на тялото си, най-вече врата и челюстта, стиснах юмруци върху корема си и го насилих да се появи — с мрачните си очички, белия щръкнал мустак и приведените напред рамене, които доказваха, че някога е притежавал силно тяло и го е използвал. Накарах го даже да си сложи синята фуражка с тясната лъскава козирка и с образуваната от две котви златна буква „H“ — за Hawley, — която почти не носеше. Старецът се позапъна, но аз го принудих да дойде и го поставих върху рушащия се зид на старото пристанище близо до моето Място. Накарах го да седне върху купчина едри камъни за баласт и сключих дланите му една върху друга около главата на бастуна от нарвал. С такъв бастун и слон можеш да повалиш.

— Имам нужда от нещо, което да мразя. Това, да съжаляваш и да проявяваш разбиране, е пълна глупост. Търся нещо истински омразно, което да поеме огъня, на който се пека.

Паметта се плоди с голяма лекота. Започваш с един ясен подробен образ, а тя се задейства и започва да превърта напред или назад, сякаш гледаш някакъв филм.

Старият капитан се размърда. Посочи с бастуна си.

— Изравни третата скала отвъд вълнолома с най-долната точка на нос Порти при прилив, а оттам — на половин кабелт встрани се намират останките му.

— На какво се равнява половин кабелт, сър?

— Как на колко? На половината от сто клафтера, разбира се. Пуснал бе котва така, че да се върти около нея и приливът тъкмо бе започнал. След две години на лош късмет. Половината бъчви за мас бяха празни. Бях на брега, когато лумна, някъде към полунощ. Когато и маста се запали, в града стана като посред бял ден, а пламъците вървяха по мазното петно и стигаха чак до нос Оспри. Нямаше начин да го прекараме до брега, щото можеше да запали и кейовете. За около час изгоря до ватерлинията. Килът и фалшкилът и сега са си там на дъното — и още ги бива. И те, и книците му бяха изработени от девствен дъбов материал от остров Шелтър.

— Как се е запалил?

— По мое мнение не се е запалил сам. По това време бях на брега.

— Че на кого ще му трябва да го пали?

— На собствениците, естествено.

— Та нали ти си му бил собственикът?

— На половината. Но аз кораб не мога да запаля. Много ми се ще да видя дървенията му — в какво състояние е сега.

— Можеш да си вървиш вече, капитане, сър.

— Тая омраза няма да трае дълго.

— Е, по-добре е от нищо. Ще извадя кила му… щом забогатея. Специално за теб ще го направя: изравнявам третата скала отвъд вълнолома с най-долната точка на нос Порти при прилив, а оттам — на петдесет клафтера встрани. — Още не бях заспал. Юмруците и ръцете ми до лактите бяха вкочанени и ги притисках към стомаха си, та да не ми изчезне Стария капитан, но след като го пуснах, сънят ме заля.

Когато фараонът сънувал, събирал своите специалисти, а те му казвали какво било и какво щяло да стане в царството му, което си било съвсем вярно, тъй като царството бил самият той. Когато някой от нас сънува нещо, отнася го на специалист, за да ни каже как стоят нещата в царството, което представляваме. Моят сън обаче не се нуждаеше от специалист. Както повечето ми съвременници, и аз не вярвам в предсказания и магии, но въпреки това посвещавам половината си време на практикуването им.

През пролетта, изпаднал в мрачно и самотно настроение, Алън обяви, че е атеист, с което искал да накаже Бог и родителите си. Казах му да не стига до крайности, за да не остане без извинение да не минава под стълби или да се отмагьосва от черни котки с плюнка върху палеца, нито пък да си пожелава нещо при новолуние.

Онези, които най-много се боят от сънищата, си самовнушават, че изобщо не сънуват. Моят сън в случая мога съвсем лесно да го обясня, от което обаче той не става по-малко страшен.

Получи се, не знам по какъв начин, разпореждане от Дани. Той тръгваше да лети нанякъде със самолет и искаше от мен определени неща — неща, които самият аз да свърша. Да направя шапка на Мери например. От тъмнокафяв агнешки велур с вълната от вътрешната страна. Да бъдела с лицева кожа отвън, като онези мои подплатени с овча вълна чехли, да бъдела като шапка на бейзболист с дълга козирка. Освен това искаше и ветропоказател — но не от ония с въртящите се метални чашки, а домашно изработен от тънък, но твърд картон, какъвто използват за държавните пощенски картички, и да бъде монтиран върху бамбукови пръчки. И ми нареди да го срещна, преди да излети. Взех със себе си стария бастун от нарвал на Стария капитан. Той стои в стойката за чадъри с формата на слонски крак в преддверието ни.