Мишел Уелбек - Елементарните частици

— Зная, че е прекалено късно — каза тя. — И все пак ми се ще да опитаме. Все още пазя абонаментната карта за влака от учебната ’74-75 година, последната, когато ходехме заедно в лицея. Всеки път когато я погледна, ми се доплаква. Не разбирам как бе възможно нещата до такава степен да се скапят. Не мога да се примиря с това.

Очевидно беше, че в разгара на самоубийственото битие на западния начин на живот за тях нямаше никакъв шанс. Въпреки това продължиха да се виждат един-два пъти седмично. Анабел ходи на гинеколог и отново започна да взема хапчета. Той успяваше да проникне в нея, но предпочиташе да спят един до друг, да усеща живата й плът. Една нощ сънува, че се намира в увеселителен парк край Руан, на левия бряг на Сена. Голямото виенско колело се въртеше почти без хора на фона на оловносивото небе, извисявайки се над очертанията на изтеглените на сух док товарни кораби и над разядените от ръждата метални конструкции. Той бродеше между боядисаните едновременно в бледи и крещящи тонове складови помещения; примесен с дъждовни капки леден вятър брулеше лицето му. Тъкмо когато стигна до изхода на парка, го нападнаха облечени в кожени дрехи младежи с бръсначи. След като издевателстваха над него няколко минути, накрая го пуснаха да си ходи. Очите му кървяха и той знаеше, че завинаги ще остане сляп, а дясната му ръка беше наполовина отрязана; въпреки кръвта и болката обаче беше сигурен, че Анабел никога няма да го напусне и любовта й ще го закриля докрай.

За уикенда на празника Вси Светии заминаха заедно за Сулак, във вилата на брата на Анабел. На сутринта след пристигането им отидоха заедно на плажа. Той се почувства уморен и приседна на една пейка, а тя продължи нататък. Необятното море бучеше, тласкайки към брега безформени сиво-сребърни вълни. Прибоят на пясъчния бряг премрежваше хоризонта с мъглива пелена, върху която слънцето хвърляше красиви отблясъци. Силуетът на Анабел, почти недоловим в светлото яке, се плъзгаше покрай повърхността на водата. Стара немска овчарка сновеше между белите пластмасови маси на „Кафе дьо ла плаж“; тя също бе трудно различима през замъгления от водни пари и слънчеви лъчи въздух.

За вечеря тя приготви лаврак на скара; обществото, в което двамата живееха, им предоставяше известна добавка над простото задоволяване на хранителните потребности. Ето защо биха могли да се опитат да живеят. Истината беше обаче, че вече почти не изпитваха такова желание. Той й съчувстваше за огромните запаси от любов, чийто трепет усещаше у нея и които животът бе пропилял; изпитваше състрадание и може би това беше единственото човешко чувство, което все още би могло да се пробуди у него. Що се отнася до всичко останало, тялото му беше изцяло в плен на ледена сдържаност; той действително вече не беше в състояние да изпитва любов.

След завръщането си в Париж преживяха много радостни моменти, подобни на ония, които показват в рекламите за парфюми (спускаха се заедно по стълбите на Монмартър; стояха прегърнати на Пон дез Ар, озарявани от внезапно изникналите от тъмнината прожектори на туристическите корабчета, които на това място вземат обратен курс). Минаха и през онези леки свади, които избухват обикновено в неделя следобед, онези моменти на мълчание, когато тялото се сгушва под чаршафите, онези пясъчни плажове от мълчание и скука, по които животът губи почва под краката си. В апартамента на Анабел дневната светлина трудно си пробиваше път и се налагаше да палят лампите още в четири следобед. Понякога бяха тъжни, но най-често просто сериозни. И двамата бяха наясно, че преживяват своята последна истинска човешка връзка, и това усещане придаваше сърцераздирателност на всяка прекарана заедно минута. Изпитваха един към друг дълбоко уважение и безкрайна жалост. Имаше дни обаче, когато по силата на някаква ненадейно задействана магия минаваха през мигове, изпълнени със свеж въздух и силно, живително слънце; най-често обаче някаква сива сянка тегнеше над тях, над земята, която обитаваха, и във всяко нещо виждаха предзнаменование за близък край.

Брюно и Кристиан също се бяха завърнали в Париж, тъй като вече друг изход нямаше. Сутринта, когато тръгваше за работа, той се сети за онзи непознат лекар, който им беше направил такъв небивал подарък: две седмици напълно неоправдан отпуск по болест; сетне се отправи към своята служба на улица „Грьонел“. На излизане от асансьора си даде сметка, че е загорял, в отлична форма и че положението е направо смешно; даде си сметка също така, че изобщо не му пука. Неговите колеги с техните аналитични семинари, формирането на човешки ценности у подрастващите, отварянето към други култури… всичко това за него вече нямаше никакво значение. Кристиан му правеше свирки и се грижеше за него, когато се разболееше; значение имаше единствено Кристиан. В същата тази минута осъзна, че никога повече няма да се види със сина си.