Мишел Уелбек - Елементарните частици

Бедата ги сполетя в една февруарска нощ, докато се намираха в „Крис и Маню“. В централната зала Кристиан лижеше излегналия се върху един матрак Брюно, който я държеше за ръка. Коленичила пред него, тя беше предоставила задница на минаващите край тях мъже, които спираха, нахлузваха презерватив и проникваха един след друг в нея. Вече се бяха изредили петима, без тя дори да ги погледне; притворила очи, като в сън, тя галеше с език члена на Брюно, изследвайки го сантиметър по сантиметър. Внезапно изпищя рязко, само веднъж. Типът зад нея, едър къдрокос здравеняк, продължаваше да действа добросъвестно със силни постъпателни движения; погледът му беше безизразен и разсеян. „Спрете! Спрете!“, извика му Брюно; имаше усещането, че крещи, но гласът му се прекърши и той издаде само немощно джавкане. Той се изправи, отблъсна грубо мъжа, който остана изумен, с навирен член и разперени ръце. Кристиан беше паднала встрани със сгърчено от болка лице. „Можеш ли да се движиш?“ — запита я той. Тя поклати отрицателно глава; той се втурна към бара и поиска телефон. Екипът на „Спешна помощ“ пристигна след десет минути. Всички присъстващи се бяха облекли; при пълна тишина те гледаха как санитарите вдигат Кристиан и я полагат върху носилката. Брюно се качи с нея в линейката; намираха се недалеч от болницата „Отел-Дийо“. Прекара няколко часа в очакване, разхождайки се по застлания с линолеум коридор, после дойде лекарят и му съобщи, че Кристиан спи и животът й е вън от опасност.

На следващия ден, в неделя, й направиха пункция на костния мозък; Брюно пристигна към шест часа. Вече се беше стъмнило и над Сена валеше ситен, студен дъжд. Кристиан беше седнала в леглото, облегната на възглавниците. Тя го видя и му се усмихна. Диагнозата беше ясна: некроза на опашните прешлени в нелечим стадий. Очаквала това от няколко месеца и можело да се случи във всеки момент; лекарствата само забавили процеса, без да го спрат. Сега вече заболяването нямало да прогресира и нямало опасност от други усложнения; краката й обаче били парализирани, и то необратимо.

Изписаха я от болницата след десет дни; Брюно беше там. Положението се беше променило; животът се състои от дълги периоди, изпълнени със смътна скука; после внезапно настъпва прелом, който се оказва окончателен. Занапред Кристиан щеше да получава инвалидна пенсия и повече никога нямаше да работи; имаше право дори на домашна помощница. Тя завъртя към него колелата на инвалидната количка; беше все още непохватна, трябваше да положи усилие, а ръцете й не бяха заякнали. Брюно я целуна по бузите, след това по устните.

— Сега вече можеш да дойдеш да живееш при мен в Париж — каза той.

Кристиан вдигна глава, погледна го право в очите и той не можа да издържи погледа й.

— Сигурен ли си? — запита тихо тя. — Сигурен ли си, че наистина желаеш това?

Той не отвърна или поне се забави с отговора. Мина половин минута и тя добави:

— Не си длъжен. Остава ти толкова малко време да поживееш; не си длъжен да се грижиш за някаква саката.

Елементите на съвременното съзнание не са в състояние да приемат мисълта за участта ни на смъртни. Никога, през никой период от човешката история, при никоя цивилизация хората не са мислили така дълго и постоянно за своята възраст; в ума на всеки е налице перспектива за едно просто бъдеще: неизбежно ще настъпи момент, когато отреденото от живота количество физически наслади ще стане по-малко от количеството болка, което го очаква (впрочем дълбоко в себе си човек чувства как броячът се върти, а той се върти само в една посока). Такова рационално претегляне на насладите и болките, което всеки рано или късно е принуден да направи, неизбежно води на определена възраст до мисълта за самоубийство. По този повод е уместно да се припомни случаят с Дельоз и Дьобор, двама уважавани интелектуалци от края на миналия век, които се самоубиха без конкретна причина само защото повече не са в състояние да понасят перспективата на собствената си физическа деградация. Тяхната постъпка не предизвика никакво учудване, никакви коментари; в по-общ план зачестилите самоубийства на хора над определена възраст днес ни се струват напълно разбираеми. По същия начин би могла да се изтъкне друга многозначителна подробност — реакцията на хората пред опасността от терористичен акт: почти във всички случаи те предпочитат да загинат на място, отколкото да останат осакатени или обезобразени. Това се дължи, разбира се, отчасти на факта, че животът просто им е дотегнал, но преди всичко на простата истина, че нищо, включително самата смърт, не ги ужасява толкова, колкото мисълта, че ще трябва да обитават едно немощно тяло.