Мишел Уелбек - Елементарните частици

Отклони се от главния път при Ла Шапел ан Сервал. Най-простото решение беше да се тресне в някое дърво, докато прекосява Компиенската гора. Онези няколко секунди колебание в болницата не му даваха мира: горката Кристиан. След това се беше колебал още няколко дни дали да й се обади; знаеше, че тя е сама в скромния апартамент заедно със сина си, представяше си инвалидната количка редом с телефона. Нищо не го принуждаваше да се грижи за една саката, тя самата го бе казала, и беше сигурен, че е умряла без каквато и да било ненавист. Бяха открили разбитата инвалидна количка на най-долната площадка на стълбището, до пощенските кутии. Тя самата беше с подпухнало лице и строшен врат. Името на Брюно фигурираше в графата „да се предупреди при нещастен случай“; смъртта беше настъпила малко преди да бъде преместена в болница.

Траурният комплекс се намираше недалеч от Ноайон, по пътя за Шони, трябваше да се завие веднага след Бабьоф. Двамата служители в синьо работно облекло го очакваха в бяла панелна постройка, чиято вътрешност беше прекалено отоплена и с многото си радиатори напомняше класна стая в технически лицей. През големите прозорци се виждаха ниските модерни сгради на жилищен квартал за хора от средната класа. Все още отвореният ковчег беше положен върху разтегателна маса. Брюно се приближи, видя тялото на Кристиан и почувства, че залита назад; главата му силно се удари в пода. Служителите внимателно му помогнаха да се изправи. „Плачете! Трябва да си поплачете!“ — настойчиво го уговаряше по-възрастният от тях. Той поклати глава; знаеше, че няма да успее. Тялото на Кристиан вече не можеше да се движи, да диша, нито да говори. Тялото на Кристиан вече не можеше да обича, за него вече нямаше никакво бъдеще и за това беше виновен единствено и само Брюно. Сега вече всички карти бяха изиграни, последното раздаване беше останало в миналото и той окончателно беше изгубил играта. Подобно на родителите си преди него, се бе оказал неспособен да обича. В състояние на странно вцепенение, увиснал сякаш на няколко сантиметра над земята, той видя как служителите закрепят капака с помощта на електрическа отвертка. Последва ги до „стената на мълчанието“, висока три метра сива бетонна стена, в която на редове едни над други бяха разположени погребалните ниши; поне половината от тях бяха празни. По-възрастният служител прегледа някакъв списък и се отправи към ниша 632; колегата му тикаше след него ковчега на количка с две колела. Въздухът беше влажен и студен, дори започна да ръми. Ниша 632 се намираше на средна височина, на около метър и половина от земята. Ловко и с привични движения двамата служители повдигнаха ковчега и го плъзнаха в нишата; всичко продължи само няколко секунди. С помощта на пневматичен пистолет те вкараха в отвора малко бързосъхнещ бетон; сетне по-възрастният накара Брюно да се подпише в регистъра. Преди да си тръгне, му обърна внимание, че ако иска, може да остане да се помоли.

На връщане Брюно мина по магистрала А1 и към единайсет часа стигна до околовръстното. Беше си взел цял ден отпуск, тъй като дори не подозираше, че церемонията може да се окаже толкова кратка. Мина през „Порт Шатийон“ и намери място за паркиране на улица „Албер Сорел“, точно срещу апартамента на бившата си жена.

Не се наложи да чака дълго: само след десет минути откъм авеню „Ернест Рейе“ се появи синът му с ученическа чанта на гърба. Изглеждаше угрижен и вървейки, си говореше сам. За какво ли си мислеше? По думите на Ан бил донякъде самотно момче; не обядвал с другите в колежа, а се прибирал у дома да стопли храната, която тя му оставяла сутрин, преди да излезе. Дали беше страдал от отсъствието на баща си? Вероятно, но не беше споделил това с никого. Децата понасят света, който възрастните са им устроили, и се опитват по някакъв начин да се приспособят към него; впоследствие на свой ред най-често го възпроизвеждат. Виктор стигна до вратата, набра кода; беше само на няколко метра от колата, но не го беше забелязал. Брюно хвана дръжката на вратата, надигна се на седалката. Момчето влезе и вратата на входа се затвори след него. Брюно стоя неподвижен няколко секунди, после тежко се отпусна. Какво би могъл да каже на своя син, какво послание да му предаде? Нищо. У самия него нямаше нищо. Знаеше, че животът му е свършен, но не разбираше края му. Всичко беше все така мрачно, мъчително и неясно.

Подкара колата и излезе на Южната магистрала. След отклонението за Антони зави по посока на Воалан. Психиатричната клиника към Министерството на образованието се намираше малко встрани от Вериер льо Бюисон, до самата Вериерска гора; спомняше си много добре парка. Остави колата на улица „Виктор Консидеран“ и измина пеша няколкото метра, които го деляха от желязната порта. Позна дежурния санитар. Каза: „Върнах се“.