Мишел Уелбек - Елементарните частици

Човекът продължи да тъпче останките в пластмасовата торба, поглеждайки от време на време към Мишел, който стоеше напълно слисан редом с него. „Както винаги — измърмори той. — Не може да не погледнат, просто е по-силно от тях. Какво искат, един ковчег не може да изтрае двайсет години!“ — троснато добави той. Докато той изсипваше съдържанието на торбата на новото място, Мишел остана на няколко крачки от него. Когато приключи, човекът се приближи до него и запита: „Добре ли сте?“ Мишел кимна в отговор. „Надгробният паметник ще бъде преместен утре. Подпишете се във ведомостта“.

Значи това беше. След двайсет години става това. Примесени с пръст кости и кичури бели коси, необикновено гъсти и живи. Отново виждаше как баба му бродира пред телевизора, как се отправя към кухнята. Значи това беше останало от нея. Докато минаваше край „Бар де спор“, си даде сметка, че целият трепери. Влезе и си поръча чаша пастис. Едва когато седна на една от масите, установи, че обзавеждането е много различно от онова, което помнеше. Имаше американски билярд, видеоигри, телевизор, включен на MTV, който предаваше клипове. На рекламното пано бе залепена корица от „Нетлук“ с виденията на Зара Уайтс и снимка на голяма бяла акула от Австралия. Постепенно изпадна в лека дрямка.

Анабел го позна първа. Беше влязла да купи цигари и го зърна на излизане, сгушен на стола. Поколеба се две-три секунди, сетне приближи. Той вдигна очи.

— Каква изненада… — каза тихо тя. После седна срещу него на тапицираната с изкуствена кожа пейка.

Почти не се беше променила. Лицето й си беше останало удивително гладко и чисто, косите — сияйно руси; човек никога не би могъл да си помисли, че е на четирийсет години, би могъл да й даде не повече от двайсет и седем или двайсет и осем.

Беше дошла в Креси по причини, сходни с неговите.

— Баща ми почина преди седмица — обясни тя. — Рак на дебелото черво. Боледува дълго, мъчително и със страшни болки. Останах за малко да помогна на мама. Инак живея в Париж, също като тебе.

Мишел сведе поглед. Настъпи известно мълчание. На съседната маса двама младежи разговаряха за двубои по карате.

— Преди три години срещнах случайно Брюно на летището. От него научих, че се занимаваш с наука, че си спечелил известност и признание в твоята област. Каза ми също така, че не си се оженил. Аз не постигнах кой знае какво, работя в общинската библиотека. И аз не се омъжих. Често съм си мислила за теб. Бях те намразила, когато не отговаряше на писмата ми. Минаха двайсет и три години, но още не съм забравила.

Тя тръгна с него, за да го изпрати до гарата. Свечеряваше се, наближаваше шест часа. Спряха на моста над Гран Морен. Бреговете бяха обрасли с водни растения, кестени и върби; водата беше гладка и зелена. Това беше един от любимите пейзажи на Коро и той го бе изобразил върху няколко картини. Застаналият неподвижно насред градината си старец, приличаше на плашило.

— Сега се намираме в една и съща точка — каза Анабел. — На еднакво разстояние от смъртта.

Миг преди влакът да потегли, тя се покатери на стъпалото, за да го целуне.

— Пак ще се видим — каза той.

— Да — отвърна тя.

Следващата събота тя го покани на обяд. Живееше в малък апартамент на улица „Льожандр“. Вътрешното пространство беше строго разпределено, но не му липсваше уют — таванът и стените бяха облицовани с тъмно дърво като в корабна каюта.

— Живея тук от осем години — каза тя. — Нанесох се, след като издържах конкурса за библиотекарка. Преди това работех в канал TF1, в отдела за съвместни продукции, но ми писна. Не харесвам тези среди. На новото място получавам три пъти по-малка заплата, но се чувствам по-добре. Работя в общинската библиотека на XVII район, в детския отдел.

Беше приготвила агнешко с къри и индийска леща. Докато се хранеха, Мишел не говори много. Разпита Анабел за семейството й. По-големият й брат поел бащиното предприятие. Бил женен и имал три деца — момче и две момичета. За съжаление работите в предприятието не вървели, в областта на оптиката конкуренцията ставала все по-свирепа и той два пъти бил на границата на фалита. Намирал утеха, като пиел пастис и гласувал за Льо Пен. По-малкият й брат пък работел в маркетинга на „Л’Ореал“ и неотдавна получил назначение в Съединените щати като началник на отдела по маркетинг за Северна Америка; виждали се много рядко. Бил разведен и нямал деца. Две твърде различни, но еднакво симптоматични съдби.

— Животът ми не беше щастлив — каза Анабел. — Може би съм отдавала прекалено голямо значение на любовта. Прекалено лесно установявах връзка с мъже, които ме изоставяха веднага след като постигнеха своето, и това ме караше да страдам. Мъжете правят любов не защото са влюбени, а защото са възбудени; години ми трябваха, за да проумея тази проста истина. Всички край мен живееха по същия начин, наоколо царяха свободни нрави, но аз не изпитвах никакво удоволствие да предизвиквам или да съблазнявам. Накрая се отвратих от самия секс; вече не можех да понасям тържествуващата им усмивка, когато започнех да свалям роклята си, глупавото им изражение в момента на оргазма и преди всичко просташкото им държание след края на акта. Всички до един бяха жалки, безволеви и самовлюбени. Дотегна ми да се отнасят към мен като към животно, което бива предавано от ръка на ръка, макар да минавах за желана, тъй като от естетична гледна точка бях безупречна и те се гордееха, когато ги виждаха с мен в ресторанта. Един-единствен път ми се стори, че става нещо сериозно, и заживях заедно с един тип. Беше актьор и физически привлекателен, но все не можеше да пробие, така че най-често аз плащах наема за апартамента. Живяхме заедно две години, забременях. Той ме накара да направя аборт. Послушах го, но веднага след излизането ми от болницата осъзнах, че всичко е свършено. Напуснах го същата вечер и известно време живях на хотел. Бях на трийсет години и това бе вторият ми аборт. Случи се през 1988 година, всички започваха да осъзнават каква опасност представлява СПИН, а за мен самата това беше същинско освобождение. Бях спала с десетина мъже, нито един от които не заслужаваше да си спомням за него. Днес смятаме, че първоначално минаваме през период на безгрижие и развлечения, след който ни спохожда призракът на смъртта. Всички мъже, които познавах, изпитваха ужас от старостта и непрекъснато мислеха за възрастта си. Превръщането на възрастта във фикс идея започва твърде рано — откривала съм я дори у двайсет и пет годишни, — а с времето нещата все повече се влошават. Реших да сложа точка, да изляза от играта. Животът, който водя, е спокоен и безрадостен. Вечер чета, пия билков чай и други топли напитки. Всяка събота и неделя ходя при родителите си, отделям много време на моя племенник и на племенничките. Вярно е, че имам нужда от мъж, понякога нощем се боя и заспивам трудно. Вземам успокоителни и приспивателни; истината е, че невинаги ми помагат. Честно казано, иска ми се животът ми да премине колкото се може по-бързо.