Мишел Уелбек - Елементарните частици

По това време Давид почти се е отказал да става рок звезда , макар понякога сърцето му да се свива, когато види клип на Мик Джагър по MTV. Така или иначе, проектът „Tribute to Charles Manson“ се е провалил и макар да се представя за двайсет и осем годишен, в действителност той е на трийсет и пет и започва наистина да се чувства прекалено стар. Във фантазиите си за власт и могъщество му се случва да се мисли за Наполеон. Възхищава се от човека, потопил Европа в кръв и станал причина за смъртта на стотици хиляди човешки същества без оправданието на каквато и да било идеология, вяра или убеждение. За разлика от Хитлер и от Сталин, Наполеон е вярвал единствено в себе си и е прокарвал рязка граница между собствената си личност и останалия свят, разглеждайки другите като прост инструмент за осъществяване на своята воля за власт. Давид си спомня за своите далечни генуезки предци и си въобразява, че има родствена връзка с диктатора, който, разхождайки се сутрин по бойното поле, гледа хилядите обезобразени и изкормени човешки тела и отбелязва небрежно: „Голяма работа… Една парижка нощ ще попълни загубите“.

От месец на месец Давид и останалите участници отиват все по-далеч в ужасите и зверствата. Понякога заснемат кървавите си изстъпления, като предварително са прикрили лицата си с маски; един от тях е продуцент във видеоиндустрията и има достъп до техника за размножаване. Добрият snuff movie 14 14 Видеофилми, представящи убийства, обикновено предшествани от секс и мъчения (англ.). — Бел.ред. понякога намира богати купувачи и може да достигне цена до двайсет хиляди долара копието. Една вечер, докато е на гости у свой приятел адвокат за поредната оргия, Давид вижда по телевизията в една от спалните да върви негов филм. На касетата, заснета месец преди това, се вижда как той реже мъжки член с моторна резачка. Силно възбуден, той примамва едно момиче на дванайсетина години, приятелка на дъщерята на домакинята, и го принуждава да коленичи пред стола, на който е седнал. Момичето отначало се противи, но след това започва да му прави свирка. На екрана се вижда как резачката се приближава и леко докосва бедрата на мъж на възраст около четирийсет години, който е здраво вързан със скръстени ръце и крещи от ужас. Давид се изпразва в устата на момичето в момента, когато трионът прерязва члена; той сграбчва момичето за косите и насила извръща главата му, за да гледа продължителния кадър, на който се вижда в едър план как останалото парче от члена пикае кръв.

Събраните за Давид свидетелства свършват дотук. В ръцете на полицията случайно попада матрицата на филм за изтезания, но изглежда, Давид е бил предупреден навреме и успява да се укрие. На това място Даниел Макмилан се връща към основната си теза. В книгата си той ясно показва, че така наречените сатанисти не вярват нито в Бога, нито в Сатаната, нито в каквато и да било свръхестествена сила; впрочем богохулствата по време на техните церемонии са само лека еротична подправка, за която повечето участници бързо забравят. Подобно на техния първоучител Маркиз дьо Сад, те са абсолютни материалисти и сладострастници, които дирят все по-силни нервни усещания. Според Даниел Макмилан постепенният упадък на нравствените ценности през шейсетте, седемдесетте, осемдесетте и най-сетне през деветдесетте години е закономерен и необратим процес. Съвсем нормално е онези, които са се отърсили от обичайните морални задръжки, да се обърнат към по-широк кръг наслаждения, свързани с прояви на жестокост; два века преди тях Сад е извървял същия път. В този смисъл серийните убийци от деветдесетте години са незаконни рожби на хипитата от шейсетте; за техни общи предци могат да се приемат виенските акционисти от петдесетте. Под булото на артистични прояви въпросните акционисти, сред които Нич, Мюл и Шварцкоглер, устройват публично клане на животни; пред съставена от кретени зрителска аудитория те изтръгват крайници, разкъсват вътрешности, ровят с ръце из кървавата плът на невинните животни, докарвайки до краен предел страданията им, а през това време помощник фотографира или филмира цялата тази касапница, за да могат след това документалните кадри да бъдат изложени в художествена галерия. Този Дионисиев стремеж към освобождаване на зверското и на злото, чийто пръв тласък е даден от виенските акционисти, продължава да се проявява през следващите десетилетия. Според Даниел Макмилан този прелом, засегнал западното общество след 1945 година, не е нищо повече от завръщане към култа на грубата сила, отрицание на изграждалите се в продължение на векове норми на морала и правото. Общото между виенските акционисти, битниците, хипитата и серийните убийци е, че всички те са абсолютни анархисти, проповядващи безграничното утвърждаване на личността над всякакви обществени норми, над всякакви прояви на лицемерие, каквито според тях са моралът, чувството, справедливостта и състраданието. В този смисъл Чарлз Менсън изобщо не може да се смята за чудовищно извращение на явлението хипи, а негов логичен завършек; Давид ди Меола само продължава и прилага на практика идеите за освобождение на личността, проповядвани от неговия баща. Макмилан принадлежи към партията на консерваторите и някои негови нападки срещу личната свобода предизвикват скърцане със зъби сред редиците на собствената му партия; книгата му обаче предизвиква огромен отклик. Въоръжен с авторските си права, той се отдава изцяло на политическа дейност; на следващата година е избран в Камарата на представителите.