Мишел Уелбек - Елементарните частици

— За нищо не ставам — каза Брюно с примирение. — Дори свине не бих могъл да отглеждам. Нямам никакво понятие как се правят надениците, вилиците и мобилните телефони. Всички тези предмети, които ме заобикалят, които използвам или които консумирам, неспособен да ги произведа — не съм дори способен да разбера процесите на производството им. Ако промишлеността внезапно спре и всички специалисти, инженери и техници изчезнат, аз няма да съм в състояние да възобновя който и да било производствен процес. Тъй като се намирам извън обсега на икономическо-индустриалния комплекс, няма да мога да осигуря дори собственото си оцеляване: няма да мога да се изхранвам; да се обличам, да се пазя от лошото време; моите собствени технически познания стоят далеч по-долу от тези на неандерталеца. Намирам се в пълна зависимост от заобикалящото ме общество и от своя страна съм почти напълно безполезен; единственото, което мога да правя, са съмнителни коментари върху отживели времето си културни явления. Въпреки това получавам заплата, и то добра, далеч по-висока от средната. Мнозинството от хората край мен се намират в същото положение. Всъщност единствената действително полезна личност, която познавам, това е брат ми.

— С какво чак толкова се занимава той?

Брюно се замисли, въртейки в чинията си парченце сирене, дирейки достатъчно впечатляващ отговор.

— Той създаде нови крави. Казвам това като пример, но си спомням, че в резултат от изследванията му се появиха генетично модифицирани крави, които дават по-голямо количество мляко, и то с по-високи хранителни качества. Той промени света. А аз не направих нищо, не създадох нищо; приносът ми към света е равен на нула.

— Но не си направил нищо лошо…

Лицето на Кристиан се помрачи и тя набързо дояде сладоледа си. През юли 1976 година беше прекарала две седмици в имението на Ди Меола по склоновете на Ванту, същото, където предишната година Брюно беше пребивавал заедно с Анабел и Мишел. Когато сподели това с Брюно, двамата се бяха изумили от съвпадението; веднага след това я бе пронизало остро съжаление. Ако се бяха срещнали през седемдесет и шеста, когато той е бил на двайсет години, а тя на шестнайсет, животът им вероятно би протекъл по друг начин. Това беше първият признак, по който тя отгатна, че е на път да се влюби.

— Всъщност няма нищо удивително в това съвпадение — продължи Кристиан. — Тъпите ми родители принадлежаха към онази прослойка, повлияна от анархистките възгледи на битниците от петдесетте, които са се увъртали около майка ти. Възможно е дори да са се познавали, но нямам никакво желание да проверявам дали наистина е така. Презирам тези хора и може да се каже, че дори ги мразя. С пълно основание мога да твърдя, че те олицетворяват злото, те творят зло. Отлично си спомням онова лято на седемдесет и шеста. Ди Меола умря две седмици след моето пристигане; имаше рак с много разсейки и беше престанал да се интересува от каквото и да било. Въпреки това се опита да ме сваля, по онова време не изглеждах никак зле; не беше обаче много настоятелен, мисля, че изпитваше физически страдания. Цели двайсет години той игра ролята на стария мъдрец, който те посвещава в тайните на духа и т.н., за да вкарва в леглото си млади момичета. Трябва да му се признае, че не изостави ролята си до самия край. Две седмици след моето пристигане взе някаква бавна отрова, чието действие се проявява след няколко часа; после покани всички гости на имението и отдели на всеки от тях по няколко минути, нещо като „смъртта на Сократ“. Впрочем говореше за Платон, но също така за Упанишадите, за Лао Дзъ, с една дума, обичайния брътвеж, разпростря се върху Олдъс Хъксли, припомни, че го е познавал лично; описа беседите си с него; може би донякъде преувеличаваше, но все пак се намираше пред прага на смъртта. Когато дойде моят ред, бях силно развълнувана, но той просто ме помоли да разтворя блузката си. Огледа гърдите ми, сетне се опита да каже нещо, но аз не го разбрах, вече му беше трудно да говори. Изведнъж се надигна от креслото и протегна ръце към гърдите ми. Позволих му да ме докосне. За момент зарови лице в пазвата ми, след това отново се отпусна в креслото. Ръцете му силно трепереха. Кимна ми в знак да си тръгна. Не открих в очите му никаква тайна на духа, никаква мъдрост, там имаше единствено страх.

Привечер умря. Бе наредил на върха на хълма да бъде издигната погребална клада. Всички се заехме да събираме клони, след което започна церемонията. Давид беше този, който запали погребалната клада на своя баща, в очите му имаше странен блясък. Не знаех нищо за него, освен че е рок музикант; около него се навъртаха разни съмнителни типове, татуирани американци на мотоциклети с кожени облекла. Бяхме с една приятелка и когато се мръкна, не се чувствахме дотам сигурно.