Мишел Уелбек - Елементарните частици

— И така, какво ще правим?

— Нямам представа, бихте могли да публикувате моя текст.

— Уха! — прихна той, сякаш бях казал някаква шега.

— Да публикуваме това в «Енфини»? Мили приятелю, давате ли си сметка какво говорите?… Сам знаете, че не сме във времето на Селин. Има теми, по които човек не може да пише каквото му скимне… Подобен текст може да ми докара сериозни неприятности. Да не мислите, че и така си нямам достатъчно главоболия? Това, че работя в издателство «Галимар», означава ли, че мога да правя каквото ми дойде наум? Не, не, трудно ще е, трудно. А нещо друго носите ли ми?

Стори ми се искрено изненадан, че не съм му донесъл друг текст. Неприятно ми беше, че съм го разочаровал, много ми се искаше да бъда неговият «мил приятел», да ме заведе на танци, да ме почерпи уиски в «Пон Роял». Когато се озовах на тротоара, преживях момент на остро отчаяние. По булевард «Сен Жермен» минаваха жени, вечерта беше топла и аз си дадох сметка, че никога няма да стана писател; дадох си сметка също така, че изобщо не ми пука. Само че как щях да я карам занапред? Сексът ми струваше половината заплата и беше същинско чудо, че Ан все още не се бе досетила за нищо. Бих могъл да стана член на Националния фронт, но имаше ли смисъл да ям кисело зеле заедно с разни тъпаци? Така или иначе, малко жени бяха от десницата, а дори и да имаше такива, сигурно спяха с парашутисти. Творението ми беше пълна безсмислица и аз го захвърлих в първото кошче за смет. Налагаше се да запазя позицията си на «ляв хуманист», бях дълбоко убеден, че това е единственият ми шанс да спечеля. Седнах на терасата на кафене «Ескюриал». Пенисът ми бе горещ, болезнено подут. Изпих две бири и се отправих пеша към къщи. Докато прекосявах Сена, се сетих за Аджила. Тя беше от десети клас, на който преподавах, арабка, дребна и много красива. Добра ученичка, сериозна, тя беше изпреварила с една година съучениците си. Имаше кротко, умно лице, без каквато и да било насмешливост в изражението; личеше, че взема присърце учението. Нерядко момичета като нея живеят в среда на зверове и убийци и затова и най-малкото внимание е достатъчно. У мен отново започна да се пробужда надежда. През следващите две седмици често говорех с нея, виках я да излезе на дъската. Тя не отбягваше погледите ми и сигурно не виждаше в държанието ми нищо странно. Беше началото на юни и се налагаше да побързам. Докато се връщаше на мястото си, гледах стегнатото й в джинсите задниче. Толкова ми харесваше, че престанах да ходя по проститутки. Представях си как членът ми прониква в нежните букли на дългите й черни коси; дори онанирах над едно от писмените й съчинения.

В петък, на 11 юни, пристигна с къса черна поличка, занятията приключваха в шест часа. Седеше на първата редица. В момента, когато кръстоса крака под чина, едва не припаднах. До нея седеше една блондинка, която си тръгна веднага след като би звънецът. Станах и сложих ръка върху нейната папка. Тя остана на мястото си, изглежда, изобщо не бързаше. Всички ученици излязоха и в стаята се възцари тишина. Държах в ръка папката с писмените й работи и дори успях да прочета няколко думи: «Remember… ад…» Седнах до нея и оставих папката върху чина; така и не посмях да я заговоря. Седяхме мълчаливи един до друг поне една минута. На няколко пъти се взирах в големите й черни очи; в същото време не изпусках нито едно нейно движение, едва доловимия трепет на гърдите й. Беше се извърнала към мен с полуразтворени крака. Не помня как съм извършил следващото движение, вероятно почти неволно. Миг след това почувствах, че ръката ми лежи върху бедрото й, пред очите ми се спусна пелена, отново ми се мярна образът на Каролин Есеян и ме прониза остро чувство на срам. Същата грешка, съвършено същата грешка, както преди двайсет години. Подобно на Каролин Есеян, тя остана неподвижна няколко секунди, само леко се изчерви. После съвсем внимателно отмести ръката ми, но не стана, не понечи да си тръгне. През решетките на прозореца видях как някакво момиче прекосява двора, бързайки за гарата. С дясната ръка смъкнах ципа на панталона си. Тя разтвори широко очи и погледът й спря върху моя член. Очите й излъчваха вълни топлина, погледът й беше напълно достатъчен, за да свърша, и в същото време си давах сметка, че тя трябва да направи някакъв жест на съучастие. Дясната ми ръка се приближи до нейната, но така и не посмях да стигна докрай: с умолително движение й подадох члена си. Тя избухна в смях; мисля, че аз също се засмях, и започнах да онанирам. Продължих да го правя, докато тя събираше нещата си и стана да си ходи. На прага се обърна да ме погледне още веднъж; изпразних се и повече нищо не видях. Само чух как затвори вратата и как се отдалечава по коридора. Бях замаян като ударен от грамаден гонг. Все пак от гарата успях да позвъня на Азуле. Изобщо не си спомням как съм взел влака, а след това метрото; прие ме в осем часа. Не бях в състояние да овладея треперенето си; той веднага ми постави инжекция с успокоително.