Мишел Уелбек - Елементарните частици

Чистотата на кръвта, от поколения свързана само и единствено с най-знатните френски фамилии, бе освободила тези хора от така наречените «маниери» и ги бе дарила с безупречна простота.

Гледах Бен: той се чешеше по главата, дръгнеше си топките, дъвчеше дъвка. Какво бе в състояние да проумее тази голяма маймуна? А и какво ли биха могли да проумеят останалите? Самият аз започвах да се колебая какво точно е искал да каже Пруст. Всички тези десетки страници, посветени на чистотата на кръвта, за благородството на гения, сравнен с благородството на произхода, специфичната среда на видните професори по медицина… всичко това ми изглеждаше като някаква дрънканица. Очевидно днес живеем в един опростен свят. Херцогиня Дьо Германт има далеч по-малко мангизи от рапъра Снууп Доги Дог; Снууп Доги Дог има много по-малко мангизи от Бил Гейтс, но затова пък момичетата си падат повече по него. Два параметъра, нищо повече. Някой би могъл да се захване естествено да напише роман в стила на Пруст за днешните тузари , да направи съпоставка между славата и богатството, да вмъкне сцени на сблъсък между славата за пред широката публика и дискретната слава, достояние на малцина посветени ; подобна творба обаче не би представлявала никакъв интерес. Славата в областта на културата не е нищо друго освен посредствен ерзац на действителната слава, придобита чрез медиите; последната е свързана с развлекателната индустрия и благодарение на това носи повече пари от която и да било друга човешка дейност. Какво представлява някой банкер, министър или директор на компания в сравнение с една филмова или рок звезда? От финансова, сексуална и от всяка гледна точка просто една нула. В наши дни всички тези различителни стратегии на Пруст са лишени от всякакъв смисъл. Ако разгледаме човека като йерархично животно, като животно, което гради йерархии, то между днешното общество и това от XVIII век има толкова общо, колкото между небостъргача GAN и Малкия Трианон. Пруст докрай си остава европеец, един от последните истински европейци редом с Томас Ман; писаното от него вече няма никаква връзка с каквато и да било реалност. Без съмнение фразата по адрес на херцогиня Дьо Германт си оставаше великолепна. Въпреки това от нея на човек му ставаше някак тягостно и затова в крайна сметка аз се обърнах към Бодлер. Тревога, смърт, срам, пиянство, носталгия, погубено детство — това бяха все безспорни и непоклатими теми. Въпреки всичко положението си оставаше доста странно. Пролетта, топлината, всички тези възбуждащи желание момичета, а аз декламирам:

Направих пауза. Стиховете бяха развълнували момичетата, ясно усещах това, цареше абсолютна тишина. Беше последният урок; след половин час щях да се кача на влака, за да се прибера при жена си. Изведнъж от дъното на стаята се чу гласът на Бен: «Хей, мой човек, на теб в главата ти е заседнала смъртта!» Каза това високо, но в тона му нямаше предизвикателност, а дори нотка на възхищение. Така и не разбрах дали това се отнасяше за Бодлер или за мен; освен това като «коментар на текста» никак не беше зле. Все пак трябваше да реагирам по някакъв начин. Казах само: «Напуснете». Той не помръдна. Изчаках трийсет секунди; бях се изпотил от страх, усещах, че скоро няма да мога да произнеса нито дума; въпреки това намерих сили да повторя: «Напуснете». Той стана, събра бавно нещата си и тръгна към мен. Във всеки силов сблъсък има един благословен момент, една вълшебна секунда, когато застиналата в готовност мощ на двамата противници сякаш се изравнява. Той спря пред мен, беше с цяла глава по-висок и за момент помислих, че ще ме зашлеви, но нищо подобно не се случи и той спокойно се отправи към вратата. Бях спечелил победа. Незначителна победа, защото на другия ден той отново беше в час. Изглежда, беше разбрал нещо, сигурно беше доловил някой от моите погледи, защото по време на урока започна да пуска ръка на приятелката си. Повдигаше й полата и пъхаше ръка колкото се може по-нагоре между бедрата; после поглеждаше към мен с усмивка и съвсем невъзмутимо. Желаех тази мацка до безумие. През целия уикенд писах памфлет с расистко съдържание в състояние на непрекъсната ерекция; в понеделник позвъних в редакцията на «Енфини». Този път Солерс ме прие в своя кабинет. Беше весел, духовит, също както по телевизията, дори повече. «Вие сте неподправен расист, чувства се, че ви идва отвътре, и това е добре. Бум-бум!» С изящно движение на ръката извади лист, където беше отбелязал в полето един пасаж: «Завиждаме на негрите и им се възхищаваме, защото се стремим като тях отново да се превърнем в животни, животни с огромен член и миниатюрен мозък на влечуго, придатък към члена» . Той шеговито размаха листа. «Силно, възвишено, аристократично. Имате талант. На места обаче сте повърхностен, подзаглавието не ми хареса чак толкова: Хората не се раждат расисти, те стават такива . Заобикалките, иносказанията не са дотам… Хм…» Лицето му помрачня, но той размаха цигарето и отново се усмихна. Същински клоун, любезен до невъзможност. «Не се усещат някакви влияния и не стигате до крайности. Така например не сте антисемит!» Той изрови друг пасаж: «Единствени евреите не страдат от това, че не са негри, защото отдавна са избрали пътя на разума, на чувството за вина и на срам. Нищо в западната култура не може да се сравни, нито дори да се доближи до онова, което евреите са успели да постигнат върху основата на чувството за вина и срам; ето защо към тях негрите изпитват особена ненавист» . С блажено изражение той се облегна назад и кръстоса ръце зад главата си; за момент си представих как вдига крака върху бюрото, но все пак това не се случи. Отново се наведе напред, не го свърташе на едно място.