Мишел Уелбек - Елементарните частици

— Пеги много ме кефи! — възкликна разпалено издателят. — Но Сад! Сад! Четете преди всичко Сад!…

— Моят текст по въпроса за семейството…

— И той е много добър. Вие сте реакционер, това е отлично. Всички велики писатели са реакционери. Балзак, Флобер, Бодлер, Достоевски — до един са реакционери. Но човек трябва и да чука, нали така? Също и групов секс. Това е важно.

Солерс си тръгна след пет минути, оставяйки Брюно в състояние на леко нарцистично опиянение. По обратния път постепенно изтрезня. Филип Солерс очевидно беше известен писател, но от прочита на „Жени“ ставаше ясно, че успява да вкара в леглото си само дърти кучки от културните среди; очевидно младичките предпочитаха певците. При това положение за какво му беше да публикува скапани поеми в някакво идиотско списание?

— Когато излезе поредният брой на „Енфини“, все пак купих пет броя. Слава Богу, че не бяха поместили творбата за Йоан-Павел II — въздъхна той. — Тя действително беше слаба работа… Имаш ли още вино?

— Само една бутилка — Мишел отиде до кухнята и донесе последната, шеста бутилка от кутията с „Вийо пап“; започваше все по-осезателно да се чувства изморен. — Струва ми се, утре си на работа? — запита той.

Брюно не отговори нищо. Той втренчено се взираше в една точка на пода, но на това място върху паркета нямаше нищо, абсолютно нищо освен няколко бучици кал. Когато чу шума от отварянето на бутилката обаче, той се оживи и протегна чашата си. Пиеше бавно, на малки глътки; сега помътеният му поглед се рееше на височината на радиатора; видимо нямаше никакво намерение да продължи разказа си. Мишел се поколеба, после пусна телевизора: даваха научнопопулярен филм за живота на зайците. Изключи звука. Всъщност може би ставаше дума за дивите зайци — той не можеше да ги различава. С удивление отново чу гласа на Брюно:

— Опитвам се да си спомня колко време прекарах в Дижон. Четири години? А може би пет? Когато човек започне работа, годините започват да му се губят. Единствените събития, които действително преживява, са свързани със здравето — и с децата, които растат. Виктор растеше; вече ми казваше „тате“.

Изведнъж той се разплака. Свит върху дивана, хълцаше и подсмърчаше. Мишел погледна часовника си; минаваше четири часа. На екрана на телевизора дива котка мъкнеше между зъбите си трупа на заек.

Брюно извади книжна кърпичка и избърса очите си. Сълзите му продължаваха да текат. Мислеше за сина си. Горкият малък Виктор, който прерисуваше картинки от „Стрендж“ и обичаше баща си. Беше му дарил толкова малко щастливи мигове, толкова малко любов — а сега щеше да стане на петнайсет години и с това се приключваше щастливият период от живота му.

— Ан искаше да имаме още деца, всъщност семейният живот и съдбата й на майка напълно я устройваха. Аз я накарах да потърси работа в околностите на Париж. Тя естествено не посмя да откаже — реализацията на жените вече зависеше от професионалното развитие, по онова време всички бяха убедени в това или се преструваха на убедени, което е едно и също, а тя държеше преди всичко да мисли като всички останали. Самият аз чудесно си давах сметка, че се завръщаме в Париж, за да можем да се разведем спокойно. В провинцията, все пак, хората се познават, коментират, а аз държах моят развод да не се превръща в предмет на обсъждане дори от онези, които го одобряват или го приемат спокойно. Лятото на осемдесет и девета заминахме на почивка в Мароко чрез „Клуб Медитеране“ и това беше последната ваканция, която прекарахме заедно. Спомням си идиотската компания по време на аперитива и часовете на плажа, които прекарвах в заглеждане на младите красавици; през това време Ан бъбреше с други майки. Когато се обръщаше по корем, целулитът много й личеше, а когато лежеше по гръб, ясно се очертаваха червените ивици по кожата й. Арабите се държаха неприятно и агресивно, а слънцето грееше прекалено силно. Не си струва човек да хване рак на кожата, след като спокойно може да онанира и у дома. Виктор си прекара много добре и чудесно се забавляваше в „Миниклуба…“.

Гласът на Брюно отново се разтрепери.

— Бях мръсник и съзнавах, че съм такъв. Нормално е родителите да се жертват за децата си, това е напълно естествено. Аз обаче не можех да понеса мисълта, че младостта ми си отива, че синът ми ще порасне, че ще бъде млад вместо мен, че може би ще успее в живота, докато аз бях провалил своя. Искаше ми се отново да се почувствам личност.

— Монада… — обади се тихо Мишел.