Мишел Уелбек - Елементарните частици

„Нито една метафизическа мутация — щеше да напише години по-късно Джерзински — не се извършва, без да бъде предшествана, подготвена и улеснена от съвкупност малки мутации, които често остават незабелязани при конкретните исторически обстоятелства. Самият аз смятам себе си за една от тези малки мутации“.

Бродейки сред тълпата европейски индивиди, приживе Джерзински остава почти неразбран. Както подчертава Юбчежак в предговора към неговите „Клифдънски бележки“, неговата мисъл се развива при отсъствието на реален събеседник и поради това на моменти успява да се изплъзне от клопките на идиосинкразията и делириума; от друга страна обаче, няма случай, при който изборът на изразната форма да предполага дори минимална степен на опровержимост. Би могло да се добави, че Джерзински смята себе си преди всичко за учен; според самия него основният му принос за човешкото развитие се дължи на трудовете му по биофизика, издържани напълно в духа на класическите критерии за самодостатъчност и опровержимост. Елементите с по-философска ориентация, съдържащи се в последните му записки, за него не са нищо повече от случайни, на моменти дори налудничави съждения, основани не толкова върху логически построения, колкото върху чисто лични мотиви.

Започна да го оборва дрямка; луната плуваше над заспалия град. Знаеше, че само една дума от негова страна би била достатъчна да накара Брюно да стане, да облече якето си и да хлътне в асансьора; в квартала „Мот-Пике“ човек винаги можеше да хване такси. Разглеждайки актуалните събития от нашия живот, ние непрестанно се колебаем между вярата в случайността и очевидността на предопределението. По отношение на миналото обаче за нас няма никакво съмнение, че всичко се е случило така, както в действителност е трябвало да се случи. Джерзински отдавна бе преодолял тази илюзия на възприятията, свързана с онтологията на обектите и техните свойства, както и с постулата за висока степен на обективност; несъмнено поради това той не произнесе онези прости, обичайни думи, които биха прекратили изповедта на това хленчещо, рухнало същество, с което го свързваше общият наполовина произход, излегнато тази вечер на канапето, отдавна преминало отвъд всички негласно установени правила за приличие относно границите на разговора между двама души. Не изпитваше нито съчувствие, нито уважение и въпреки това имаше смътното, но несъмнено усещане, че този път патетичният и несвързан разказ на Брюно ще очертае някакво послание; щяха да бъдат произнесени думи и тези думи за пръв път ще имат окончателен смисъл. Той стана, отиде в тоалетната и се заключи вътре. Предпазливо, без да вдига никакъв шум, повърна. После наплиска с вода лицето си и се върна в дневната.

— Ти не си човечен — каза кротко Брюно и вдигна очи към него. — Почувствах това още когато видях как се отнасяш с Анабел. Ала така или иначе, ти си събеседникът, който ми е отредила съдбата. Предполагам, изобщо не си се учудил, когато навремето ти изпратих моите записки за Йоан-Павел II.

— Всички цивилизации — отвърна печално Мишел, — всички цивилизации са се сблъсквали с необходимостта да оправдаят родителската саможертва. Като се имат предвид историческите обстоятелства, ти не си имал избор.

— Но аз действително се възхищавах от Йоан-Павел II! — възрази Брюно. — Помня, че това се случи през 1986 година. По онова време се появиха „Канал плюс“ и М6, започна да излиза списание „Глоб“, отвориха врати гостилниците за бедни. Единствено Йоан-Павел II, единствено той си даваше сметка какво всъщност става на Запад. Бях много изненадан, че написаното от мен беше прието зле от групата „Вяра и живот“ в Дижон; те критикуваха позицията на папата по отношение на абортите, презервативите, всякакви такива глупости. Е, вярно е, че и аз не полагах кой знае какви усилия да ги разбера. Помня, че сбирките ни ставаха поред у различни семейства; гостите носеха разни салати, табуле, сладкиши. Цяла вечер се усмихвах тъпо, кимах с глава; изобщо не слушах какво се говори. Ан, напротив, беше много ентусиазирана и се записа в група за борба с неграмотността. През онези вечери слагах приспивателно в биберона на Виктор, после онанирах с помощта на „Розовия минител“, но така и не успях да завържа запознанство.

През април подарих на Ан за рождения ден корсет със сребърни нишки. Отначало тя упорстваше, но накрая се съгласи да си го сложи. Докато се мъчеше да закопчае въпросния уред, аз допих шампанското от бутилката. После чух да ме вика със слаб и малко разтреперан глас: „Готова съм…“ Още щом влязох в спалнята, ми стана ясно, че резултатът е повече от ужасен. Притиснат от жартиерите, задникът й бе съвсем увиснал, а от кърменето гърдите й се бяха обезформили. Явно се налагаше липосукция, вкарване на силикон и изобщо доста процедури, с които тя никога не би се съгласила. Със затворени очи пъхнах пръст в бикините й, но изобщо не се възбудих. Тъкмо тогава в съседната стая Виктор ревна, надавайки силни, пронизителни и непоносими писъци. Тя се загърна с пеньоара и отиде да го успокоява. Когато се върна, я помолих само да ми направи свирка. Беше доста непохватна в това отношение, постоянно усещах зъбите й, но си представих устата на една ученичка от единайсети клас, по произход ганайка. Мислено чувствах розовия й, леко грапав език и така успях все пак да се изпразня в устата на жена си. Изобщо нямах намерение да имам други деца. На другия ден съчиних онзи текст за семейството, който беше публикуван.