Мишел Уелбек - Елементарните частици

Мишел стана и отиде в кухнята да си налее чаша вода. Пред очите му във въздуха се въртяха цветни кръгове и започваше да му се повдига. Първото, което трябваше да направи, бе да спре треперенето на ръцете си. Брюно беше прав, бащината обич е илюзия, измама. Измамата е полезна, когато чрез нея може да се промени действителността, мислеше си той; но когато промяната се провали, остават единствено измамата, огорчението и срамът от лъжата.

Когато се върна в стаята, Брюно се беше отпуснал неподвижно на канапето като мъртъв. Между високите блокове в квартала постепенно се спускаше нощта; след поредния горещ ден температурата ставаше поносима. Погледът на Мишел неволно се спря на празната клетка, в която няколко години беше живяло канарчето; трябваше да я изхвърли, защото нямаше намерение да си взема друга птица. За момент си спомни съседката отсреща, редакторката на списание „Вент ан“; не я беше виждал от месеци; вероятно се е преместила в друго жилище. Помъчи се да се съсредоточи върху ръцете си и установи, че треперенето им е понамаляло. Брюно беше все така неподвижен; мълчанието помежду им продължи още няколко минути.

— Запознах се с Ан през 1981 година — въздъхна Брюно. — Не беше дотам красива, но ми беше омръзнало да лъскам бастуна. Онова, което все пак харесвах в нея, бяха големите гърди.

Той отново въздъхна дълбоко, преди да продължи:

— Моята изискана протестантка с големите гърди — за огромно изумление на Мишел очите му се напълниха със сълзи. — Впоследствие гърдите й увиснаха, а и бракът ни рухна. — Направо й съсипах живота. Такова нещо не се забравя: съсипах живота на тази жена. Има ли още вино?

Мишел отиде да вземе бутилката от кухнята. Случващото се беше донякъде необичайно; знаеше, че известно време Брюно е ходил на психотерапевт, а после е престанал. Човек винаги търси начин да облекчи болката. Понеже болката от изповедта не е толкова силна, той предпочита да говори; след това млъква, отказва се, остава насаме със себе си. Фактът, че Брюно отново изпитва нужда да осмисли проваления си живот, означаваше, че храни някаква надежда; това беше добър знак.

— Не че е грозна — продължи Брюно, — но лицето й е съвсем обикновено, лишено от всякакъв чар. Тя никога не е притежавала онази прелест, онова сияние, което озарява понякога лицата на момичетата. Краката й бяха доста пълни и въпрос не можеше да става да носи минипола; аз обаче я научих да носи къси блузки без сутиен, така че гърдите й отдолу действаха възбуждащо. Отначало се смущаваше, но накрая свикна; нямаше никакво понятие от еротика, от бельо, липсваше й всякакъв опит. Впрочем говоря ти за нея, а ти, струва ми се, я познаваш?

— Бях на сватбата ти.

— Вярно — съгласи се Брюно учудено и някак объркано. — Помня колко се изненадах тогава. Смятах, че не искаш да имаш нищо общо с мен.

— Просто не желаех да поддържам връзка с теб.

Мишел се сети за онова време и се запита какво всъщност го беше накарало да отиде на онази мрачна церемония. Спомни си църквата в Ньойи, залата с почти голи стени, където се беше събрала тълпа спазващи привидна скромност богаташи; бащата на булката беше финансист. „Семейството им симпатизираше на левицата — каза Брюно, — впрочем по онова време всички бяха за левицата . Смятаха за съвсем в реда на нещата, че живея с дъщеря им преди сватбата, а се оженихме, защото забременя, позната история“. Мишел си припомни думите на пастора, които отчетливо отекваха в студената зала: той говореше за това, че Христос е истинен човек и истинен Бог, за новия съюз между Всевишния и неговия народ; всъщност трудно му беше да разбере за какво точно става въпрос. След четирийсет и пет минути подобни брътвежи усети, че се унася в дрямка, и се сепна едва при думите: „Да ви благослови Богът Израилев, смилил се над две свои самотни чада“. Първоначално не можа да дойде на себе си: дали не се беше озовал сред евреи? Трябваше му цяла минута, за да се досети, че става въпрос за същия Бог. Пасторът умело свързваше нещата и продължаваше все по-убедително: „Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича. Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както и Господ — църквата, понеже ние сме членове на тялото Му — от плътта Му и от костите Му. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата“. Формулировката биеше право в целта: двамата ще станат една плът . Мишел размишлява известно време по този въпрос, после погледна Ан: спокойна и съсредоточена, сякаш затаила дъх; изглеждаше почти красива. Вероятно вдъхновен от цитата на свети Павел, пасторът продължаваше с все по-голямо въодушевление: „Господи, погледни милостиво на тази раба Твоя: сега, когато се съединява със своя съпруг чрез бракосъчетание, тя моли за Твоята закрила. Помогни й да бъде во Христа вярна и целомъдрена съпруга, да следва неизменно примера на светите жени: да бъде любезна със своя мъж като Рахил, разумна като Ревека, вярна като Сара. Да остане привързана към вярата и повелите Господни; съединена с мъжа си и да избягва лошите връзки; да заслужи уважение със своята скромност и почит със своята чистота, да бъде сведуща за Божиите дела. Нека бъде плодовита и двамата да видят децата на своите деца до трето и четвърто коляно. Нека доживеят дълбока и щастлива старост и да познаят покоя на избраните в Царството небесно. В името на Господа наш Иисуса Христа, амин“. Мишел разбута тълпата, за да се приближи до олтара, навличайки си гневните погледи на околните. Той се спря на три реда разстояние и видя размяната на пръстените. Навел глава, в състояние на внушителна съсредоточеност, пасторът взе ръцете на младоженците; в храма се възцари пълна тишина. После вдигна глава и със силен глас, в който имаше едновременно страст и нотка на безнадеждност, мощно провъзгласи: „Което Бог е съчетал, човек не разлъчва!“