Мишел Уелбек - Елементарните частици

Дори след трийсет години той неизбежно стигаше до същото заключение: без всякакво съмнение жените бяха по-добри от мъжете. Бяха по-ласкави, по-любящи, по-състрадателни и по-нежни; по-малко склонни към насилие, към егоизъм, към самоутвърждаване и към жестокост. Освен това бяха по-благоразумни, по-интелигентни и по-трудолюбиви.

Всъщност, питаше се Мишел, наблюдавайки движението на слънцето зад завесата на прозореца, за какво служат мъжете? Възможно е в минали времена, когато мечките са били повече, мъжествеността да е играла особена и незаменима роля; от няколко века насам обаче от мъжете очевидно нямаше никаква полза. Те понякога пропъждаха скуката, играейки тенис, но това все още не беше беда; имаше моменти, когато решаваха, че би било полезно да тласнат историята напред , което правеха преди всичко, като предизвикват революции и войни. Освен че нанасяха неизмерими страдания, революциите и войните разрушаваха най-доброто, останало от миналото, което принуждаваше човечеството всеки път да започва всичко отначало. Когато не се вписва в нормалния ход на развитието, човешката еволюция придобива хаотичен, неравномерен, лишен от структура и белязан от насилие облик. За всичко това бяха виновни преди всичко мъжете с тяхното увлечение по риска и хазарта, с нелепото им тщеславие, безотговорност и склонност към насилие. Един свят, съставен само от жени, би бил във всяко отношение безкрайно по-добър; би се развивал по-бавно, но равномерно, без връщане назад и без гибелни преоценки, към състояние на всеобщо щастие.

Сутринта на 15 август той стана и излезе от къщи с надеждата, че няма да срещне никого на улицата; това се оказа почти вярно. Нахвърли няколко бележки, към които щеше да се върне десетина години по-късно, когато пишеше най-значителния си труд, „Пролегомени към съвършената репликация“.

По същото време Брюно връщаше сина си при бившата си жена; чувстваше се изморен и отчаян. Ан съвсем наскоро се беше завърнала от експедиция по програмата „Нови граници“ от остров Пасха или Бенин, не си спомняше точно; вероятно щеше да се срещне с приятелки, да размени адреси, после щеше да се види още два-три пъти с тях, преди да й омръзне, но с мъже така и нямаше да се срещне; Брюно имаше впечатление, че изобщо се е отказала от връзки с мъже. Щеше да го дръпне настрани за минута-две, за да го запита: „Как мина?“. Той щеше да отвърне: „Добре“, придавайки си онзи самоуверен и спокоен вид, който жените харесват; после с нотка на хумор щеше да добави: „Само че Виктор доста дълго гледа телевизия“. Щеше да се чувства неудобно, защото, откакто бе отказала цигарите, Ан не понасяше дима; жилището й бе обзаведено с вкус. На раздяла щеше да изпита съжаление, за сетен път да си зададе въпроса какво би могло да се направи, за да се променят нещата; щеше да целуне набързо Виктор и да си тръгне. Така щеше да приключи ваканцията на сина му.

В действителност въпросните две седмици се бяха оказали същинско мъчение. Излегнат на матрака, с бутилка бърбън до себе си, той се вслушваше в шума от движението на сина си в съседната стая: как пуска водата от казанчето, след като бе ходил по малка нужда, как сменя каналите с дистанционното. Без да знае това, също като природения си брат той съзерцаваше безсмислено тръбите на парното. Виктор спеше на дивана в хола; гледаше телевизия по петнайсет часа на ден. Сутрин на събуждане Брюно заварваше телевизора включен на канал М6, по който даваха анимационни филми. За да не пречи на никого, Виктор слагаше слушалки. Не беше груб и се стараеше да не създава неприятности; само че нито той, нито баща му имаха какво да си кажат един на друг. Два пъти дневно стопляше готовата храна; после двамата сядаха един срещу друг и на практика почти не си говореха.

Как бяха стигнали до подобно положение? Преди няколко месеца Виктор беше навършил тринайсет години. Няколко години преди това той все още рисуваше картинки и ги показваше на баща си. Обикновено прекопираше героите от „Марвел Комикс“: Фаталис, Фантастик, Фараонът на бъдещето, за които измисляше необичайни ситуации. Понякога ги караше да играят на карти, друг път ги пращаше на неделна разходка в Лувъра. Когато беше на десет години, за рождения ден на Брюно Виктор написа с грамадни разноцветни букви върху лист кадастрон: „ТАТЕ, ОБИЧАМ ТЕ“. Сега всичко това бе останало в миналото. И Брюно съзнаваше, че занапред щеше да става все по-зле: взаимното им безразличие постепенно щеше да се превърне в омраза. Само след две години щяха да започнат първите опити на сина му да излиза с момичета на неговата възраст, същите онези петнайсетгодишни момичета, които самият Брюно щеше да желае. Приближаваше моментът на съперничество между двамата — естественото състояние на мъжете. Бяха като два звяра, които се борят в клетката, наречена време.